Мои статии

ГЕРОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ПРЕДМЕТ НА ПСИХОЛОГИЧНОТО ПОЗНАНИЕ

Теодор Гергов

Настоящата студия представлява опит за обобщено и систематично представяне на схващанията на видни психолози, относно психичния статус на хората в периода на геронтогенезата. Психичните промени, свързани с възрастта са разгледани в три аспекта: психофизиологичен, когнитивен и личностен. Също така е направен ретроспективен анализ на развитието на учението за стареенето и старостта и са изведени някои виждания за бъдещото развитие и социалната роля на геронтопсихологията.

Старостта е нашето бъдеще и като всяко бъдеще заслужава дължимо­то внимание. Последните етапи от онтогенезиса са вероятно и най-пренебрегваните от научноизследователска гледна точка. Това е така, защото сме си изградили нагласа да гледаме на стареенето и старостта като на досаден и не особено перспективен стадий от човешкия живот. Традиционният възглед в тази насока формира представи и очаквания за третата възраст като една неизбежна реалност, изпълнена с повече опасения и с не много надежди [15].

На фона на все по-застаряващото население, темите, третиращи въпроси свързани с психиката и личността на старите хора звучат все по-актуално. Науката, която е призвана да даде отговори на тези въпроси е геронтопсихологията (психология на стареенето). Неин предмет е психичният статус и поведение на човека в периода на геронтогенезата от 60-ата година до смъртта. Тя е сравнително ново направление, тясно свързано с геронтологията и психологията, чиито основи се коренят още в схващанията на древните мислители за стареенето и старостта. Изучаването на геронтогенезата е по необходимост интердисциплинарно. Много области на биологичните науки, както и почти всички дисциплини на социалните и поведенчески науки, имат отношение към стареенето и старите хора.  

Развитие на учението за стареенето и старостта

Старостта е цената, която човек плаща за дългия живот. Този житейски факт и неговата неизбежност и необратимост са провокирали интерес към проблема още в най-дълбока древност.

Стареенето и старостта са биологично детерминирани в историческото развитие на вида Homo sapiens и върху тях поляризира взаимодействието на многостранни социални, културни и екологични фактори [22]. Тази биологична детерминираност на въпросните категории логично позиционира и учението за тях, като съпътстващо възникването на медицината. То се нарича геронтология (от гръцките думи геронтос-старец и логос-наука) и третира закономерностите и механизмите на стареенето и старостта.

Още в трудовете на лекарите от школата на Хипократ (Hippocrates – 460-377г. пр. н.е.) се откриват първите описания на стареенето и присъщите му болести (старчески задух и кашлица, болки в ставите, главозамайване, катаракта, безсъние, отслабване на слуха и др.). Било установено, че болестите при старците имат бедна симптоматика, без висока температура, без манифестни реакции. Те протичали сякаш завоалирано, но за сметка на това продължително и с тенденция да се превърнат в хронични.

По това време популярност добива и разработената схема за хигиенен режим на старите хора, изградена на принципа „умереност във всичко” – с прогресивно намаляване на количеството на храната, запазване на навиците и постепенно оттегляне от активна трудова дейност. Успоредно със зараждащите се научни познания в този период, почва намирали и редица практики, свързани по-скоро с окултизма и метафизиката. Често явление били странстващи знахари, фокусници или обикновени шмекери, които предлагали „елексири на младостта” „камъни на безсмъртието” и всякакви предмети и ритуали гарантиращи вечна младост, дълголетие и дори безсмъртие.

По-нататъшното опознаване на процесите на стареенето се свързва с развитието на клиничната медицина, която се съсредоточава върху режима на ортобиозата (теория за природосъобразен живот) за лицата в старческа възраст. Гален и неговата школа са първите, които налагат възгледа, че старостта е естествен процес. Опирайки се на древногръцките схващания за същността на живота като равновесие между: топло, студено, сухо и влажно, Гален въвежда понятието „дискразия”. С него той обхваща всички прояви на старостта, като загуба на топлина и влажност на тъканите, което рефлектира върху много жизнени процеси.

Гален за първи път разграничава нормалното от преждевременното остаряване, което нарича senium ex morbe [22]. Според него до преждевременното остаряване може да доведе всяко ненавременно излекувано заболяване. Той и неговите последователи разработват програма за режима на стареещия човек, чиято цел е да отдалечи този процес и да облекчи неговите симптоми. Тази програма се насочва към профилактика на стареенето, чрез поддържане на хармонично здраве и хигиенен режим. По-късно тя прераства в ново направление в учението за старостта наречено герокомия (gerocomia). То акцентира върху диетата, необходимостта от активни движения и правила за лична хигиена. Същевременно бива описана и клиничната картина на най-често срещаните в старческа възраст заболявания: мозъчна апоплексия, астма, дегенеративен артрит, белодробен застой и старческо слабоумие.

През средновековието възгледите на тази школа са в основата на по-нататъшното развитие на герокомията. Съществен принос за нейното развитие през този период има представителя на арабската медицинска школа Абу-Али-Ибн-Сина (Авицена). Той и неговата школа доразвиват в своите съчинения схващанията на Гален за начина на живот на старите хора. Акцентите отново са върху хранителния режим и съдържанието на храната, върху необходимостта от движение, масаж, езда, хигиенни навици и др. [22].

В периода след XI в. водеща в развитието на учението за старостта е Салернската школа. Според нея мерките за забавяне на старостта трябва да започнат още в активна възраст с режим придържащ се към принципа „Умерен начин на живот, радостно настроение и почивка”.

И тук както през древността успоредно с чистата наука се ширили езотерични учения и мистицизъм. Подвластни на религиозната схоластика темите за стареенето и старостта често се свеждали до нематериално обяснение с изрази като „живителна сила”, „жизнен фермент” и др. Силно било и желанието за вечна младост и безсмъртие по подобие на някои библейски герои като Адам – 930 год., Ной - 950 год. и др. Жадуващите такова дълголетие, често ставали жертви на това си желание. Известен е случаят със стария папа Инокентий VIII, който умира заедно с трима млади пастирчета при опит за подмладяване чрез кръвопреливане [9].

От учение към наука

През 1489 г. излиза първото систематизирано изложение на знанията за старостта, озаглавено „Gerontokomia” на G. Zerbi. Това съчинение се различава от досегашните със задълбочения анализ на генезиса на старостта, на физиологичните и психични промени, които настъпват в човека. В него, успоредно с традиционните препоръки за дневен режим и начин на живот, се отделя внимание и на нуждата на старите хора да живеят в семейството, защото самотата е една от основните причини за преждевременно остаряване.

През XVI в. излиза от печат монографията на David de Pomis върху диагностиката и лечението на старческите заболявания, озаглавена „Кратък обзор по въпроса за предпазване на старческите заболявания и тяхното лечение”. В нея автора подробно описва симптоматиката и клиниката на старческите заболявания. Съобразявайки всичко с възрастовите изменения, той разработва и програма за лечение и профилактика [22].

Следващият значим труд в тази насока е на J. Floyer. През 1724 г. той издава първото в Англия научно съчинение по въпроса, озаглавено „Медицина герокомика”. В него е застъпено схващането, че стареенето е процес на променящи се химични свойства в резултат на  нарушен баланс между телесните течности (какохимия). Стареенето на организма на всеки човек е уникално в зависимост от биологичната конституция. Профилактиката му трябва да се индивидуализира, защото съществуват само общи принципи на ортобиозата, а за всяко лице е редно да има персонална програма. В тази връзка се предлагат и нови техники за лечение, съобразени със спецификата на възрастта [22].

През 1796 г. Х. Хуфеланд, основоположник на немската гериатрия, отпечатва популярното си съчинение „Изкуството да се продължи човешкият живот”. То претърпява няколко издания под наименование „Макробиотика”, като основното съдържание е ориентирано към факторите, които определят продължителността на живота като режим на труд, хранене, почивка, психично равновесие и лична хигиена. Той прави заключението, че в процеса на стареенето основно място заемат емоциите и чувствата. По негово мнение страхът, чувството за безпомощност и безперспективност в живота, малодушието, скръбта, унинието, тъгата и завистта, ненавистта и дори скъперничеството ускоряват идването на старостта [8]. Понятието герокомика постепенно изчерпва обяснителните си възможности над взаимодействието биология-екология-социална среда и отстъпва място на едно по-широко понятие, като макробиотиката. Тя оказва силно въздействие върху учението за старостта през целия XIX век. 

Започналият още втората половина на XVIII век с развитието на фундаменталните науки нов период в развитието на геронтологията, продължава своя естествен ход и през XIX век. Идва времето на наблюдението и експеримента. Разбирането на болестта и здравето вече не може да се базира само на хуморални фактори, а и на определени причинно-следствени връзки. Клиничното наблюдение подлага на преоценка връзката на морфологичните промени с клиничните синдроми. Като чести прояви на стареенето на органно ниво се спрягат анатомичните изменения в кръвоносните съдове, изменения в структурата на ставите и гръбначния стълб и атрофия на органите.

В този период огромно е влиянието на руската школа и в частност схващанията на Боткин. Под негово ръководство се провежда едно от най-мащабните наблюдения върху физиологията и патологията на старостта. Това проучване дава основание да се разграничат понятията нормално и патологично остаряване. Тези понятия се възприемат като гранични критерии при стареенето, чието развитие във времето се предпоставя от редица фактори.  Като цяло клиниката е доминиращото направление в геронтологията в Германия, Франция, Англия и Русия през целия XIX век.

XX век поставя акцент върху значението на нервната система върху процесите на стареенето. Още през 20-те години М. Милман изтъква нейната роля като ключова в генезиса на стареенето. И. Павлов също подчертава значението на централната нервна система и по-специално на промените в основните корови функции на главния мозък. Доказано било, че старостта води до нарушение в подвижността и силата на процесите на възбуждане и задържане в главния мозък.

Тези факти провокират интерес към изследването на стареенето и старостта от психологична гледна точка, което не след дълго води до обособяването на нова дисциплина, наречена геронтопсихология (психология на стареенето). Тя се насочва към изучаването на промените в психичните феномени и поведенческите модели при старите хора. За неин основоположник се смята Стенли Хол, който през 1922 г. издава първата книга по геронтопсихология, озаглавена „Втората половина от живота”. Геронтопсихологията се придържа към основите на общата психология, но е силно повлияна от биологията, медицината, социологията и психопатологията.

Първите научни търсения са насочени основно към сетивните и възприятните функции. По-късно предпочитана област се явяват психомоторните изследвания, където геронтопсихолозите доразвиват психометричния подход, започнат от F. Galton. Постигнатите успехи в тази област оказват влияние върху изучаването на психомоторните процеси изобщо в психологията. Други важни области, в които се концентрират геронтопсихологическите изследвания са индивидуалните различия, възрастовото развитие и упадък на интелектуалните възможности и паметта.

Социално-психологическите изследвания и теории, които получават значително развитие от 30-те години на XX век, повлияват геронтопсихологията само в определени области, а именно адаптацията, ролевите промени и интересите на хората. Тези въпроси се разработват в Чикагския университет от Е. Burgess, R. Havighurst, W. Henry, B. Neugarten и др. [20]. Б. Ананиев и М. Александрова пък са едни от пионерите на геронтопсихологията в руската школа. Ананиев прави първите опити да включи геронтопсихологията в класификацията на психологическата наука, а Александрова прави първото в бившия Съветски съюз комплексно изследване на старостта. Нараства и интереса към личностните изменения и личностната теория на стареенето.

След Втората световна война броят на геронтопсихологическите публикации стремглаво расте, за да достигне 235 през 1968 год. Появяват се и множество сборници и трудове с капитално значение като  „Handbook of aging and the individual” под редакцията на J. Birren (1959), „Aging and human skill” на A. Welford (1958), „Cognitive processes in maturity and old age” (1967), „Geropsychology” (1970) и „Аging and behavior” (1973) на J. Botwinick. „ The Psychology of human aging” (1976) на D. Bromley и други. Успоредно с това геронтопсихологията намира място и в университетите и научните центрове. В САЩ от 1934 до 1969 год. са защитени 209 докторски дисертации по геронтопсихология в над 30 университета [20] .

У нас елементи на учението за старостта се срещат за първи път във възрожденската медицинска литература. Видните лекари и просветители д-р П. Берон, д-р Богоров, д-р Д. Моллов, д-р Хр. Стамболски и др. посвещават много статии на въпросите за стареенето и дълголетието. След Освобождението интереса към тази област нараства във връзка с обявяване на данните от всеобщите преброявания. Големият брой на дълголетниците провокира вниманието на редица специалисти и те започват да проучват явлението. Първото по-обстойно описание на учението за старостта принадлежи на Ас. Златаров и неговата монография „Очерки по философия на медицината” излязло през 1911год. В нея той прави преоценка на учението за старостта и чертае пътища за по-нататъшното му развитие. Известен със своите експериментални проучвания е и М. Попов, който изследва забавянето на клетъчния метаболизъм с възрастта и търси начини за неговото стимулиране. Върху отделните възрастови периоди се спира и Спиридон Казанджиев в „Психология на възрастите” публикувана в списание Златорог през 1925 год., отделяйки внимание и на старостта.

Застаряването на населението и превръщането му в демографски проблем довежда до откриването през 1964 г. на Център по геронтология и гериатрия. С него на практика се слага началото на организираните проучвания върху заболеваемостта и смъртността в старческа възраст, ролята на двигателния режим за забавяне на стареенето, продължителността на живота и дълголетието на населението, върху ролята на някои фактори за трудоспособността, адаптацията и преждевременното стареене на хората.

През 1970г. се учредява Републиканско научно дружество по геронтология и гериатрия. Дейността му довежда до провеждането на три научни конференции в периода 1970-1978г. и три международни симпозиума. През 1986г. в град Смолян се провежда първият конгрес по геронтология и гериатрия, посветен на дълголетието в България. Някои от по-изтъкнатите автори, които са работили по проблемите на стареенето и старостта у нас са: И. Петров, Г. Стойнев, С. Визев, Г. Йолов, Д. Градев, Н. Александрова, Л. Георгиев и др. 

Основни аспекти при психологичното изучаване на геронтогенезата

Стареенето е процес на противоречиво развитие на живите системи от зараждането на живота до неговия край. През това време настъпват необратими или частично обратими промени, които рано или късно довеждат жизнените процеси и живота до прекратяване [22]. Тези промени са твърде сложни и засягат всички тъкани, органи и системи на организма. Отнесени към човешкото стареене тези изменения варират в широки граници, както във времеви диапазон, така и по начин, форма и степен на проявление.

На всеки етап от индивидуалния жизнен цикъл, жизнените процеси се обуславят от своето отрицание – стареене и смърт. Стареенето се определя като процес, който с времето увеличава вероятността за смърт, като процес на постепенно снижаване на адаптацията към вътрешната и външната среда след репродукцията и нарастване на вероятността за смърт от случайни фактори ( Komfort, 1964 по Стойнев).

До момента няма категорично становище кога започва стареенето. Мненията по въпроса са разнородни, но най-общо биват групирани в три направления: стареенето започва с първото делене на зиготата; стареенето започва от момента на половото съзряване; стареенето започва след крайния период на пълното физическо развитие. Установено е, че до момента на пълното физическо развитие стареенето се развива на субклетъчно и клетъчно ниво, но тези процеси могат да се установят само в условия на експериментални модели [22].

Геронтогенезата от психологична гледна точка представлява интерес в три направления: психофизиологично, когнитивно и личностно.

На клетъчно ниво стареенето се обуславя от редица структурни промени. Ядрото увеличава обема си като често добива неправилна форма и загрубява. Увеличава се броя на ядрените включвания с фибрилен характер, вирусоподобните частици и електронноплътните вакуоли. Тези промени намаляват ефективния обем на ядрото. Цитоплазмата също търпи изменение като често се нарушава и редът в разположението на органелите. Освен структурните промени, в процеса на стареене се забелязват и функционални. Отчита се смутена вътрешна активност на лизозомите, които имат пряко участие в процесите на стареенето. Настъпват промени и във ферментативната активност на клетките [9].

Една от теориите, които опитват да обяснат процеса стареене е теорията на изхабяването. Според нея човешкото тяло наподобява машина, която непрекъснато излиза от строя вследствие на повреди на клетъчно ниво. Тези повреди често се дължат на невъзможност на клетката да се избави от излишните вещества в резултат на което се натрупва пигментно вещество липофусцин (старчески пигмент). Това вещество заема място в клетката и забавя клетъчния обмен. Намалява и веществото на Нилсън, а понякога и напълно изчезва. Тези изменения се свързват с намаляване на РНК в нервните клетки.

Нервните клетки притежават най-съвършенния механизъм на обмяна и продължителността на живота им е най-голяма. Въпреки това в старческа възраст се появява процес на невронофагия (некроза на нервни клетки). Откриват се и промени в периферните нерви под формата на изтънявания или частични кълбовидни задебелявания, както и постепенна мастна инфилтрация. Ганглиите на вегетативната нервна система също търпят атрофични промени, настъпва натрупване на пигмент и сбръчкване на клетките. Степента на изразеност на сениума в нервната система оказва голямо влияние не само върху функциите на отделни органи и системи, а и върху външния вид на човека – стойка, външна осанка, изражение на лицето, блясък в очите, изразеност на бръчките, промени в косата, ноктите и др. [9].

Мозъка също атрофира с напредване на възрастта. Той намалява теглото и обема си, което е свързано със загуба на нервни клетки. Тази загуба е селективна и според С. М. Далакшвили е по-изразена във филогенетично по-новите образувания. Успоредно с това се увеличава обемът на гръбначномозъчната течност. Наблюдава се и промяна в ултраструктурата на синапсите, както и загубата им, което довежда до нарушение на междуневронните взаимодействия. Така например, докато броят на клетките в зъбчатото ядро на малкия мозък не показва видимо намаление, то броят на техните синапси е силно редуциран. Атрофия се открива и в следсинапсните структури като дендритите, особено в челната и слепоочната кора, както и в някои лимбични отдели [17]. Доказано е и отслабване на взаимодействието между подкорието и кората на главния мозък. Двата основни процеса на възбуждане и задържане също отслабват, особено този на задържане.

Психомоториката също е в упадък. Причините за забавяне на реакциите с възрастта са обект на много изследвания. Според Botwinick (1973) общата бавност на старите хора може да се обясни с намаленото равнище на възбудимост в кората на церебралните хемисфери, вероятно поради възрастови изменения в определени мозъчни структури, включително и в активиращата част на ретикуларната формация [20]. Учени от Киевския геронтологичен институт изследвайки промените в моториката на нервната система получават резултати, свидетелстващи, че разстройства на моториката се установяват при 12% от лицата на възраст в седмото десетилетие, при 26.3% от тези в осмото десетилетие и при 63% от тези в деветото десетилетие. Най-честите проявления са забавен темп на движенията, бедност на мимиката и жестовете, повишена ригидност и намалена пластичност на движенията [9].

Забелязват се изменения в почерка, в походката, която става неуверена и предпазлива,  в речта, която става тиха и недостатъчно отчетлива. Появява се тремор на ръцете, а понякога и на бедрата и главата.  Това са промени, които Маньковский и Минц обясняват с екстрапирамидни нарушения. Трудното извършване на фини и комбинирани движения е вследствие на нарушената координация. Тя е обусловена от дегенеративно-атрофични изменения в неврони и проекционни влакна на двигателната и соматосензорна кора, от изменения на малкомозъчни, подкорово-стволови, вестибуло-спинални и периферни структурни образувания и връзки, а също и от изменения в структурите на ретикуларната формация, които упражняват диференцирано влияние върху отделни мускулни групи. Характерно явление за старостта е и тремора на ръцете, а понякога и на бедрата и главата [18].

Посочва се, че възрастово забавяне в рамките до 20% при простите двигателни реакции не би се отразило съществено в ежедневните дейности. В общия случай стареещите хора успяват да се приспособят към настъпилите помени при липса на тежки заболявания на нервната система или двигателния апарат. Установено е, че тези изменения могат да бъдат компенсирани в значителна степен чрез упражняването на спорт, тренировка и активен начин на живот [30]. 

Много от мозъчните промени в старческа възраст не се дължат на първична дегенерация, свързана със стареенето, а са вторична последица от други вредни въздействия и заболявания като са оказали влияние върху мозъчната тъкан, като артериосклероза, високо кръвно налягане, диабет, хронична интоксикация от алкохол, химикали, тютюнопушене и др. Независимо от генезиса си, невроанатомичните, неврохимичните и неврофизиологичните промени се отразяват на ефективността на мозъчното функциониране повлиявайки най-вече сензорно-познавателните процеси, регулацията на двигателните актове, умствено-паметовата дейност и емоционално-личностните реакции [17]. 

Стареенето на когнитивно ниво също има своята специфика. Настъпващите с възрастта промени в нервната система водят до редуциране на постъпващата информация. Почти за всички усещания се увеличава абсолютния праг и прага на различаване. Аференцията или постъпващата информация намалява едновременно с влошаване на възможностите на централната нервна система да осигури нейното провеждане, анализиране и интегриране. Намаляването на сетивната и на проприоцептивната информация със стареенето означава, че централната нервна система получава за единица време, а и изобщо, по-малко дразнения, което се отразява на функционалното й състояние и на общата активност на индивида [20].

Като цяло при старите хора сетивните функции губят остротата си и този ефект е по-силно изразен при специализираните сетивности (слух, зрение, вкус, обоняние), отколкото при общата сетивност, където болковите усещания, например, са твърде честа и характерна проява за старческата възраст. Тези специфични за третата възраст промени в приема и преработката на сензорна информация се дължат на изменения в самите сетивни органи, в сетивните пътища и в подкоровите и корови структури на сетивните системи [17]. 

Най-важна за познавателната дейност е зрителната сетивност. Чрез нея човек набавя около 80% от информацията за заобикалящият го свят. С годините характерния за младите блясък в очите изчезва. Те хлътват на вътре поради атрофирала мастна тъкан на очната ябълка. Атрофират и мускулите на горните клепачи, поради което те се отпускат. Промени се забелязват и в ретината, роговицата, очното дъно, стъкловидното тяло и конюктивата. Характерно е и пръстеновидно потъмняване на роговицата в бледожълтеникав цвят, образувано от геронтоксон (холистеринови кристали). Намалява и еластичността на лещата, което обяснява старческото далекогледство. Често явление е и старческата катаракта и глаукомата.

С възрастта, освен намаляване остротата на зрението се увеличава и времето за реакция, особено в условия на разнородни дразнители. Това довежда понякога до трудно ориентиране в градска среда и прекратяване на активното шофиране. Наблюдава си и намаляване на способността за фокусиране на погледа върху отделни предмети. Ярката светлина често се явява дразнеща, а възприемането на резки контрасти и дребни детайли става все по-трудно. Частично компенсиране на тези промени е възможно чрез подобрение на осветлението, по-продължително вглеждане и носене на очила.

Зрението в късната възраст оказва огромно значение и върху общото състояние на организма и в частност върху неговото психическо състояние. Степента на изразените възрастови изменения на зрителния анализатор често се използва при съвкупната оценка на процеса стареене. Някои биологични тестове, като адаптиране на тъмнина, акомодация, светлинномакулен тест и др. са много надежден инструмент при определяне на биологичната възраст на лицата [9].

Нарушението на слуха е друго често явление, което засяга когнитивната сфера на лицата в третата възраст. То е свързано не толкова със звукопровеждането, а със звуковъзприемането, което е повлияно от процеса на вкостеняване на влакната в основната мембрана, която става непластична. Наблюдават се и атрофни изменения  на спиралния ганглий и слуховия нерв. Слуховият орган старее с различен темп у отделните хора, като някои автори смятат, че този процес започва още от юношеството, а след 45-тата година постепенно започват да изчезват фините слухови възприятия. Затруднява си и способността да се различават гласове на фона на шум. Влошено е и възприятието на високочестотни модулации срещащи се в звуци на речта, като - с, ш, ч, ф, а също така и ниско честотни звуци [12].

Понякога слуховите проблеми могат да се решат, чрез ползването на слухов апарат. Повечето такива апарати усилват звуковете от всички честоти в това число и фоновите шумове, което не улеснява особено възприятието на чужда реч. Често това прави хората със слухови нарушения да изглеждат разсеяни и неадекватни за събеседниците си. Този факт кара някои от тях да ограничат социалните си контакти и да се затворят в себе си.

Вкусовата сетивност също има своята възрастова специфика. Морозова и Назарова, както и японския учен Мошизуки, обясняват възрастовите промени във вкусовата възприемчивост с частична атрофия на луковиците на езика и с намаление на техния брой. Те откриват и атрофични промени в нервните влакна [9]. Съществува схващане, че като много рано появило се във филогенетичен аспект, вкусовото усещане е консервативно и се запазва до дълбока старост. Особено устойчива е способността за усещане вкуса на сладкото [20]. В същото време незначително намалява и способността за разграничаване на нюансите на горчивото [12]. Най-силно се изменя чувствителността към соленото. С годините тя намалява, което довежда до увеличаване на нейната консумация. Това от своя страна повишава кръвното налягане и риска от сърдечносъдови заболявания.

Върху вкусовите усещания при старите хора негативно влияние оказват и тютюнопушенето, употребата на някои медикаменти и болести, като хипертонията. Установено е, че хипертониците по-трудно определят вкусовите свойства на храната.

Възрастовите промени в обонянието от своя страна се обуславят от появата на атрофични процеси в носната лигавица. Прекараните възпалителни заболявания намаляват рецепторната повърхност. Счита се, че нарушената функция на обонятелния и троичния нерв зависи не толкова от състоянието на носната лигавица, колкото от изменения на по-високи равнища на организация на сензорните системи. Установено е, че обонятелните способности започват да намаляват след 60-тата година, което съвпада с навлизането в периода на ранната старост. В допълнение, тази динамична редукция е особено изразена след 80-годишна възраст [9].

Независимо от възрастта, при някои професионалисти (дегустатори, сомелиери, парфюмеристи и др.) вкусовите и обонятелните усещания запазват своята прецизност, което се обяснява с продължителната тренираност.

Нито един от аспектите на стареенето не е изучен по-добре от промените, които настъпват в паметта. Това вероятно е така, защото както доказват К. Маккей и Д. Бирен паметта е най-засегната в процеса на стареене на психиката. Намаляването на паметта е функция на физическото състояние, интелектуалното развитие и образователния ценз. Изследванията на  Heemskerk, 1974 показват, че по-високото образование намалява в значителна степен възрастовите различия в паметта, тъй като корелира с дългосрочното трениране на познавателните функции на високо професионално равнище, с по-високите аспирации, с по-високата социална ангажираност [20]. В допълнение, при контролиране на образователните и на трудово-професионалните фактори, влиянието на възрастта върху паметовите способности отива на заден план. Хората занимаващи се с високоинтелектуален труд запазват своята словесна и логическа памет до дълбока старост.

Според закона на Рибо, старите хора забравят по-бързо събитията случили се току-що, отколкото отдавна отминалите. На ниво сензорна памет, когато постъпващата информация се съхранява за части от секундата докато се обработи, възрастните показват по-слаби резултати от младите. При среден обем на вниманието разликите са осезаеми особено когато две събития протичат едновременно. Предполага се, че това се дължи на намалената ефективност на зрителната и слуховата система и на упадък в селективното внимание и възможността за разпознаване на образи. Като възможна причина се допуска и понижената мотивация за успешно изпълнение на възложени задачи [12].

Кратковременната памет също има своята времева специфика. В експеримент, в който от участниците се изисква неросредствено възпроизвеждане на ток що чути 10 думи, групата на младите възпроизвжда средно 7-8 думи, групата на 60-74 годишните средно 6 думи, а на 74-89 годишните – 3-4 думи. Този други опити показват по-неефективното организиране и кодиране на информацията за запомняне при по-старите. Установено е, че тези процеси биха могли значително да се оптимизират посредством някои мнемонически техники и тренировки. Подобен експеримент, за изследване на границите на резервите за запаметяване в третата възраст, провежда Baltes, 1993 сравнявайки група млади и група стари хора със сходно ниво на образование. Те били помолени да възпроизведат 30 съществителни, които им били представени в строго определен порядък със скорост 2 думи в секунда. По-късно на старите хора били предложени редица мнемически техники, с които да подобрят резултата си и те се справили относително добре. Въпреки това дори след 38 повторения те не успели да достигнат нивото на запомняне на младите. Нещо повече, дори нито един от участниците над 70 години не успял да достигне средното ниво на младите [12] .

Относно дълготрайната памет при старите хора се наблюдава повишена избираемост на това какво ще се съхрани за по-дълго време. Запомнят се основно интересните и важни за тях неща, които могат да намерят приложение в живота. Вероятно именно тази особеност им позволява да поддържат в добра форма способностите си [20]. Също така запомнят по-трайно смислово свързан материал, а сравнително по-трудно от младите безсмислена информация (D. H. Kausler, D. M. Kleim, 1978 по Петров).

Най-добре развита при тях е третичната памет, която се отнася за отделни ситуации състояли се много назад във времето. Съхранението на тази информация е постоянно и много „живо”. Често пъти старите хора възпроизвеждат исторически събития по-добре от младите, особено ако и те са участвали в тях.

Освен от физиологичните причини свързани с естественото стареене на организма, упадъка на паметта може да се свърже и с някои психологични и социални фактори. Социалното изключване на стария човек намалява контактите му и отслабва един мощен стимул за запаметяване на жизнен опит. Също така отслабването на доминантните идеи на личността въвличат със себе си отслабване и на интереса към ситуации и опит, които по-рано са били в центъра на съзнанието. Новите и редки събития, които са способни да възбудят интерес и да провокират вниманието и запомнянето с годините силно намаляват. За сметка на тях в живота нахлува рутината, която е предпоставена от лишения от активност начин на живот [20].

В тясна връзка с упадъка на паметта е и мисловният процес и интелектуалните постижения. В подкрепа на тази теза е и факта, че логическата памет остава най-незасегната с времето. Дефицитът в паметта може да повлияе мисленето, както и паметта се влияе от използването на логическото мислене. През целия жизнен път се натрупва информация за различни сфери от битието. Този опит предоставя на по-възрастния човек богат набор от готови решения на широк кръг от проблеми. По-голяма част от причините за възрастовите различия в мисленето и интелекта са сходни с тези при паметта: влошено общо здраве, ниско образование, социална изолация, намалена мотивация и др.

Петров обобщава резултатите от проведени изследвания на мисленето и интелекта. Невербалните тестове за интелигентност, както и повечето тестове за абстрактно мислене, към които спадат такива за психомоторно изпълнение, бързо дешифриране на информация, решаване на принципно нови задачи, пространствено ориентиране и логичен анализ, упадъкът започва още след 25-ата година и се ускорява след 60 и особено след 70 годишна възраст. Вербани тестове и тестове за проучване на натрупаната информация и усвоения опит показват късно започващ и по-слабо изразен упадък, а понякога дори и известно развитие в старческа възраст.

Очертаните две групи психични тестове отразяват две различни страни на интелигентността, които се променят разнопосочно с възрастта. При нормално протичане на стареенето новаторската интелигентност в чист вид търпи известен упадък за сметка на положителното развитие на асоциативната, използваща опита интелигентност [29]. Към втората може да се отнесе мъдростта. Тя е когнитивно свойство на човека, в основата, на което лежи кристализирания, културно обусловен интелект, свързан с опита на личността. Мъдростта може да се дефинира и като експертна система от знания, ориентирана към практическата страна на живота, позволяваща да се дават съвети по жизненоважни въпроси.

Личният опит понякога може да доведе до намалена гъвкавост и обективност, както и до прекалена категоричност на преценките. Мисленето на старите хора е по-скоро асоциативно, отколкото аналитично. Те са склонни да търсят отговора на конкретна задача в арсенала си от готови решения, а не да проявяват творчество в търсенето на нови пътища [24]. Веднъж възприели даден подход към решаването на задачата, старите хора проявяват ригидна склонност да се придържат към него, което особено при задачи с нарастваща трудност води до обедняване на изпълнението [23]. Многочислени са и изследванията, които показват положителна корелация между нивото на когнитивните способности и предстоящата продължителност на живота [28, 29].

Снижаването на познавателната дейност често пъти се дължи и на различни заболявания характерни за старостта. Реан обобщава симптоматиката на някои от тях. Деменцията е едно от най-разпространените, като обхваща цял комплекс от нарушения – прогресираща амнезия, изменения в личността и познавателната сфера. Старческото слабоумие, както още е известна деменцията, е органично заболяване на мозъка, което се отразява на мисленето и адекватността на човека. Страдащите от него имат слабо въображение, не отделят дължимото внимание на случващото се около тях, не разбират абстракциите и не помнят неща случили се съвсем наскоро. Често те се оказват в състояние на невъзможност да полагат грижи за себе си, както и да поддържат елементарна хигиена.

Една от основните причини за деменцията е болестта на Алцхаймер. Около 50% от хората със старческо слабоумие страдат от болестта на Алцхаймер. При нея се наблюдава прогресираща дегенерация на клетки от кората на главния мозък. Причините за появата й не са категорично изяснени, но за такива се спрягат повишената концентрация на алуминий в мозъчните клетки и генния фактор. Клиничната картина на болестта включва прогресивна загуба на памет, неспособност да се планират и изпълняват дори обичайните ежедневни ангажименти, а в напреднал стадий настъпва пълно слабоумие и пациентите дори не могат да разпознават своите близки.

Микроинсултите също са една от причините за старческа деменция. В този случай симптомите се развиват не постепенно, а внезапно, в зависимост от мозъчния дял, чието кръвообращение е нарушено [21].

Независимо дали се дължи на заболяване или на естествени процеси общото забавяне на сензомоторните и когнитивни процеси повлиява цялостно личността на стареещия човек. Възрастовите дефицити се проектират в една или друга степен във всички измерения на личността, предпоставяйки нейното поведение, психически статус и социално позициониране.

Възрастовата промяна на личността не е така еднозначно изразена, както промените в сетивността, моториката и когнитивните процеси. Индивидуалните различия в личностните черти са твърде големи, за да могат да бъдат сведени до няколко стереотипни образа [2]. Съществува схващането, че промените, които настъпват на личностно ниво през втория етап на живота са твърде плавни. Това се свързва със стабилната личностна характеристика на възрастния. За тази стабилност и консервативност говори и Уилям Джеймс твърдейки, че в повечето от нас на 30 години характера се е втвърдил като гипс и никога вече няма да се измени.

Тази теза в голяма степен се потвърждава и от проведените дългосрочни изследвания от Paul Costa, Robert McCrae [25,26]. Те оценяват пет аспекта от личността: невротизъм, екстроверсия, откритост, съгласие и съзнателност. Резултатите не показали радикални изменения на дименсиите с течение на времето. Други подобни изследвания (Labouvie-Vief, Deihl, 1999), (Troll, Skaff, 1997 с. 162-169) също свидетелстват за запазване на характеристиките и целостта на личността до дълбока старост. Като по правило хората продължават да действат в съответствие със собственият Аз-образ. Аз-концепцията се развива през целия живот, като по време на старостта е свързана не толкова с процесите на стареенето, колкото с жизнените събития и измененията в материалното положение, здравния и социален статус, сферата на общуване и др.

Обществените стереотипи и клишета също оказват влияние върху себевъзприемането. Резултатите от емпирични изследвания върху характерни черти на старите хора показват, че много от тези черти са обусловени от негативното възприемане на старите като безполезни, интелектуално деградирали и безпомощни. Много от тях интериоризират тези стереотипи и снижават собствената самооценка. Те се боят със своето поведение да не потвърдят отрицателните шаблони. Аз-концепцията им в повечето случаи блокира реалните им възможности и предопределя по-нататъшното им негативно психично развитие [21].

Събитието „настъпване на старостта”, както пише Д. Градев, също е оценявано и преживявано през призмата на доминиращите социални предразсъдъци. Техният негативен оттенък и едностранчивост, често пъти стават основа за изграждане на погрешна стратегия за настояващо отношение към себе си и към близкото обкръжение [11].

Тази възраст е период характерен с дълбока реорганизация и промени в Аз-концепцията. Както обобщава Лекюиер, след 60-ата година Аз-концепцията на хората непрекъснато се изменя в зависимост от появата на разнообразни и многобройни нови ситуации в живота в резултат на които настъпват нови изменения, които са по-диференцирани в зависимост от тяхната важност (L`Ecuyer, 1990 по Александрова). Поддържането на положителен Аз-образ влияе позитивно върху продуктивността и адаптацията на старите хора. Понякога се актуализират фрагменти от предходни жизнени роли, които са допълнителен източник на активност. Намирането на ново амплоа играе ролята на преграда относно негативни психични тенденции и повишава самооценката.

Мненията относно самооценката в този период също са полярни. Така например C. M. Gaitz и J. Scott, 1972 [20] намират, че по старите хора имат по-ниска самооценка за щастие и здраве. Някои лонгитудни изследвания потвърждават тази теза, други я отричат G. L. Maddox и Elizabeth B. Douglass, 1972 [20]. Н. Александрова обобщава изследователските търсения в тази посока на автори, като Болтенко, който стига до извода за липса на тенденции към понижаване на самооценката в геронтогенезата, обяснявайки това с нарастващата некритичност като проява на психологическа защита и което се изразява в демонстриране, подчертаване от страна на изследваните на своите съхранени качества (Болтенко, 1976 по Александрова). В изследванията на Бороздина и Молчанова пък се установява, че по своя преобладаващ вектор самооценката на лицата от разглеждания възрастов период има склонност към понижаване в сравнение с по ранните възрастови етапи [2].

Независимо от липсата на категорично становище относно изменението на самооценката с възрастта, един факт е ясен, че тя се предпоставя в значителна степен от отношението на околните, семейството и обществото. Самооценката и самочувствието от своя страна имат значение за социалната функция и отношението спрямо заобикалящия свят. Когато старият човек е обект на внимание и разбиране, това подобрява неговата самооценка и той реагира с уважение и предразположеност към по-младите. Напротив, когато се натъкне на отрицателно отношение, той заема отбранителна позиция изпълнена с недоверие и скептицизъм.

Втората ситуация се отразява изключително негативно върху самоопределянето и адаптацията на старите хора. Те са принудени да се адаптират не само към новите ситуации и реалности, но и към самите себе си и предразсъдъците на обществото. Н. Александрова изследва възможностите за адаптация в този възрастов период, както и локализацията на контрола, самоприемането и други личностни специфики в контекста на субектността, като интегративно системообразуващо качество на личността. Резултатите разкриват, че външно-личностна субектност (средно и средно-високо ниво на нарушена идентичност, относително по-ниски стойности на факторите активност и оценка, средно-високи и високи степени на самоприемане и наличие на външна локализация на контрола) е по-характерна за хората в интервала 60-74 години и не така типична за тези над 74 години. Обратно вътре-личностната субектност (ниски степени или липса на нарушена идентичност, по-високи стойности на активност и оценка, средно ниво на самоприемане и наличие на вътрешна локализация на контрола) е по-характерна за хората над 74 години и не толкова за тези на възраст между 60 и 74 години [3].

Същата авторка провежда и изследване сред 265 лица от напреднала и старческа възраст изследвайки дименсии, като тревожност, ригидност, агресия и фрустрация. Резултатите не констатират съществени различия между двете групи. Установяването на екстровертивно-интровертивната дименсия показва, че типът личностна насоченост не зависи от възрастовата принадлежност на изследваните лица, тоест е независимо от това дали са в напреднала или старческа възраст [4].

Значителни са нюансите и относно възрастовите изменения в емоционалната сфера. Четиридесетгодишно изследване на учени от Калифорнийския университет показва, че хората притежаващи емоционална и психическа устойчивост и активност на 30 години съхраняват жизнената си енергия и на 70 години. Обратно, тези, които били податливи на страхове, депресии и комплекси, оставали такива до края на дните си [21]. Въпреки тези данни ние сме по-склонни да споделяме мнението на други изследователи (Альперович, 1998) според които емоционалната сфера също не остава незасегната. Едно от често наблюдаваните изменения е в усилване на афективните реакции, като безпричинна скръб и сълзливост. Повод за тези реакции може да бъде счупен предмет със сантиментална стойност или филм за отминалите времена.

Сенилността е в основата и на емоционалното обедняване, безразличието и настъпващото стесняване в силата и размаха на чувствата. Влошаващото се соматично здраве и приближаване на смъртта са предпоставка за чести депресивни състояния. В потвърждение на това са и относително най-многобройните опити за самоубийство в третата възраст, дължащи се често на социалната изолация и самотата. Самотата е чест спътник на стария човек и на нея са посветени редица разработки (Лангазов, Д., 1987; Палешутски, К., 1992; Александрова, Н., 2006 с. 28-49). Самотниците са емоционално капсулирани, стресирани и често пъти безпомощни. Нарушените социални връзки, отчуждението и урбанизацията са в основата на самотата. Освободеността от всякакви задължения и минимума изисквания водят до изолация, която в старческа възраст може да причини ментални проблеми и психотични състояния.

За емоционалния свят на старите хора пише и Л. Георгиев в своята „Психология на възрастните”. Той откроява като зареден с особен емоционален заряд периода на пенсионирането. Когато настъпи този момент цветята, подаръците топлят, но и причиняват болка от раздялата. Това е период на преадаптиране, на преориентиране, на откриване на нови перспективи, на взимане на решения и тяхното изпълнение. Колкото по-рано личността се преустрои към нови цели, толкова по-малко са мъчителните дни и седмици и по-лесно е вграждането в новите условия на живот. Така се запазва и душевното здраве от ерозиращото действие на отрицателните емоции [10].

Поведенческите прояви също биват повлияни от снижените психофизически възможности. Намалената жизненост обуславя и по-ниска спонтанна активност и импулсивност. Старият човек започва да ограничава поведението си съобразявайки се с новите реалности. Той започва да избягва трудните положения, гневните реакции и агресивното поведение. Предразсъдъчното отношение към човека в старческа възраст и тук оказва своето влияние обезсмисляйки в много отношения проявата на активност в процеса на социализация и ограничавайки появата на бъдещи планове [11].

Характерно е, че към средата на шестото десетилетие голяма част от хората стават по-сговорчиви и приятни в обноските си, предпочитат миролюбивите и компромисни решения в междучовешките отношения [24].

С. Визев изтъква и други поведенчески реакции типични за тази възраст, а именно: нетърпеливост, несдържаност, раздразнителност и склонност към импулсивни действия. Типично е и намаляването на общия тонус, както и бързото настъпване на обща умора, което е един от водещите феномени на старостта [9]. Физическите дефицити са в основата и на наложеното схващане за занижена сексуална активност в третата възраст. Смята се, че с възрастта намалява ценностната значимост на сексуалния живот, а физическите и психичните различия между двата пола започват да избледняват. Подобна теза може да бъде критикувана предвид данните от съвременни изследвания, свидетелстващи за съществуването на значителни индивидуални вариации и доказвайки, че сексуалния живот запазва своята персонална значимост и през старостта.

Смята се също, че с възрастта настъпва смекчаване, а понякога и изостряне на личностните акцентуации. Спрягат се такива личностни изменения, при които пестеливите хора в старческа възраст се превръщат в скъперници, предпазливите в недоверчиви и мнителни и т. н. [1].

Обединителен център на всички тези позиции (голяма част от които емпирично подкрепени) относно личността на старите хора може да се потърси в едно интегративно понятие, като "психичен статус". От личностна гледна точка както посочва Г. Йолов, психичният статус включва моментите на потребностите и интересите, ценностната ориентация, жизнената позиция като своеобразно ядро на активността и насочеността на конкретния човешки индивид.

Психичният статус изразява и начина, по който се възприемат житейските факти и истини. От личностната диспозиция може да се очаква и различна по вид и степен готовност за активност или пасивност, контактност или изолираност, емоционална стабилност или тревожност на стария човек [14].

С оглед изясняване на психичния статус в тази възраст през 1979-1980 год. екип от психолози провежда едно от най-мащабните изследвания у нас. В него са обхванати основните измерения на психичния статус и жизнената позиция на възрастните, техните интереси, цели и планове за бъдещето, физическото самочувствие, приспособяването към промените в психиката, отношението към труда и обществената дейност, общуването и удовлетвореността от постигнатото в живота. Резултатите са обобщени в излязлата през 1982 год. книга „Третата възраст”.

От тях става видно, че в ценностната ориентация доминира желанието за материална и морална полезност на децата и близките си 76,61%. 46,20% изтъкват желанието си за трудова и обществена дейност, а 41,52% се стремят да запазят здравето си и да постигнат дълголетие. Незначителен е делът на тези, които смятат, че им е време да се отдадат на заслужена почивка. В сферата на интересите очаквано доминира семейството с 80%, следвано от здравето и бита със 72%, трудовата дейност с 68% и общуването, като поле на изява и самоутвърждаване с 42%. Приблизително четирима от десет имат трайни интереси към литературата, музиката, живописта, художествените занаяти, научното и техническо творчество. Интересни са и данните за физическото самочувствие, които показват, че то се влияе от нравствено-психическите качества на личността, образованието, семейството, реализацията на жизнените цели и материалното осигуряване, обществената дейност и др. [15].

Изложените по-горе становища и данни относно личността на хората прекрачили прага на старостта по недвусмислен начин показват, колко сложно е да се изведе единно мнение за процесите характеризиращи този период. Ананиев твърди, че стареенето и старостта са свързани с индивидуалното развитие на субекта [7]. Ние също споделяме мнението, че да се правят радикални заключения относно психичния статус на стария човек, без да се отчитат индивидуалните особености е неуместно. Една хуманистична концепция за личността на стария човек, неминуемо би разкрила качественото своеобразие и индивидуалност и би посочила пътища за запазване на активността, жизнеността и самочувствието на старите хора, чрез пълноценното им интегриране в обществото и реализация на техните интереси, способности и натрупан житейски опит.

Геронтопсихологията - визия и перспективи

И в новото хилядолетие геронтопсихологията продължава динамичното си развитие. Като последен раздел от възрастовата психология тя е призвана да отговори на нуждите на все по застаряващото население в глобален аспект.

За първи път броя на населението над 65 години изпреварва броя на децата до 5 години. От докладите на ООН става ясно, че групата на хората над 85 години е най-бързо растящата възрастова група. В началото на миналия век средната продължителност на живота е била 35 години, а сега е 67 години. Европа е континентът с най-застаряващо население, като прогнозата на Световната здравна организация е, че до 2025 год. броя на населението над 60 години ще е около 1/3. Икономическият бум в развитите, азиатски държави доведе и там до влошаване на възрастовата структура на населението. Най-ярко този проблем е изразен в Япония. Прогнозите за нея са, че до 2050 год.населнието ще се редуцира от 126 млн. в момента до 95 млн. Тогава двама от всеки пет японци ще бъде на възраст над 65 години. Сходна е ситуацията и в Сингапур, Тайван и Южна Корея. Очакванията за САЩ са, че до края на века населението в напреднала и старческа възраст ще се удвои.

Много тревожни са показателите и за България. През 2010 година по бързина на застаряването сме на четвърто място в света след Япония, Германия и Италия. 22.9% е броя на населението над 60 години, което ни отрежда седмо място. Девето място пък заемаме по показателя средна възраст на населението, която е 41.4 години при 28 години средно за света. Според Центъра за демографска политика през 2025 година всеки пети българин ще е над 65 години. Тези данни показват огромния мащаб на проблема, защото застаряването е явление, което оказва своето негативно влияние във всички измерения на обществото.

Интересът към геронтопсихологията освен от този демографски факт, бива предпоставен и от редица други съображения като:

§    хуманни-човешкия живот е дар, той е уникален по своята същност и правилното му и плодотворно изживяване би било в личен и обществен интерес. Дълголетниците могат да служат за пример на подрастващите.

§   оциални-удължената продължителност на живота налага преоценка на обществената роля на стария човек, на неговата трудоспособност, активност и социална ангажираност.

§    научни-добре изучения душевен свят на стария човек е задължителен момент в цялостното обяснение на психиката в онтогенетичен аспект.

 Нейна основна задача е разбирането и разрешаването на поведенческите и психичните проблеми на старите хора. Като приоритетни насоки за развитие могат да се изведат: изучаването и лечението на психични и поведенчески абнормалности свързани с възрастта; ясно дефиниране на факторите за преждевременно стареене и търсене на насоки за противодействието им; психосоциална подкрепа, като превенция на психичните разстройства; практико-приложна дейност съвместно с медицинските и социални служби ангажирани с опазването на физическото и психическо здраве на стария човек, както и подготовката на тясно профилирани специалисти по геронтопсихология.

Старите хора традиционно се свързват с по-ниски доходи, с хронични здравословни заболявания и редица битови и социални проблеми. Те неминуемо допринасят за повишаване нивото на стреса, което рефлектира и върху психичното им здраве. Психичните заболявания, както сочат данните са чест спътник, 15-25% от старите хора имат значителни проблеми с психиката. Психозите се увеличават след 65-ата година, като тенденцията е още по-силно изразена след 75 годишна възраст. Двадесет и пет процента от всички самоубийства в САЩ се падат на стари хора [13].

Според Бирен и Слоун един от най-тежките здравни проблеми се отнася до групата на психичните разстройства и дисфункции, които се асоциират със стареенето. Нещо още по-важно, което не може да се измери и калкулира, е загубата на човешки потенциал и способността на засегнатия човек за адаптация и за даване на принос за добруването на човечеството.

Погледнати в този аспект, вероятно старите хора се превръщат в бреме за по младите поколения. Като, че ли губи почва патриархалното уважение към третата възраст, към нейния опит и мъдрост. Доказателство в тази насока е и възрастовата дискриминация, известна като ейджизъм (от английски age-възраст).

По своята същност той представлява система от предразсъдъци и негативни нагласи спрямо старите хора. Често те се дължат на недобро познаване на процеса на стареене и емоционална импулсивност. Геронтофобията често се дължи и на социално-икономически причини. Понякога пенсионерите са предпочитани на пазара на труда (основно за някои видове нискоквалифициран труд) заради по-ниското заплащане, което са склонни да приемат. Голямата численост и хомогенност на тяхната прослойка е мощен инструмент в ръцете на политиците за печелене на избори. По същата причина те са обект на ухажване от маркетинг специалисти и мениджъри, които ориентират продуктовата си гама именно към третата възраст, виждайки в нея голяма пазарна ниша.

В този смисъл Г. Йолов справедливо задава въпроса. Бреме или резерв са пенсионерите за своите близки и за обществото [15]? Още в самия въпрос се загатва за един неизползван потенциал, за една все още възможна социална ангажираност на възрастните. За такава ангажираност се обявяват и от проекти, като този на Европейската комисия наречен „Транснационална обмяна за активно стареене”. От там смятат, че въпреки напредъка в последните години възрастната част от населението продължава да бъде в най-голям риск от бедност и изолация. Заетостта е ключов фактор за социално включване не само защото генерира доход, но и защото тя може да стимулира социалното участие и личностното развитие и да допринесе за поддържане на адекватни жизнени стандарти по време на старостта. Една от основните цели е да се подготвят такива работни условия, че да се даде възможност на по-възрастните да участват активно в трудовия пазар толкова дълго, колкото е възможно, както и тяхната реинтеграция в работата, чрез въвеждане на позитивни мерки за поддържане на техния работен капацитет и умения.

Полезни в тази насока са и инициативи, като тази на бившия държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, която проведе международна среща по проблемите на застаряващото население. На срещата взеха участие представители на правителства, университети, частни корпорации и др. Пак там бе издигнат и апел за международен диалог по въпроса и конкретни правителствени действия в тази насока. През 1991 година ООН пък обяви първи октомври за международен ден на възрастните. От тогава на този ден в редица държави се провеждат мероприятия целящи да привлекат общественото внимание към проблемите на възрастните. Защото в крайна сметка по отношението към старите хората се съди за степента на зрялост на всяка една нация.

ЛИТЕРАТУРА

1. Авербух, Е. С., М. Э. Телешевская. Неврозы и неврозоподобные состояния в позднем возрасте. Медицина, Ленинград, 1976.

2. Александрова, Н. Стареенето психологически особености. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2010.

3. Александрова, Н. Старите хора личностно-психологически особености. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2001.

4. Александрова, Н. Тревожност при хора в напреднала и старческа възраст. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2002.

5. Александрова, Н., Психологически особености на самотата през старостта и механизми на адаптация за нейното преодоляване. Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград, 2006.

6. Алъперович, В. Д. Геронтология. Старость: Социокултурны портрет. Москва, 1998.

7. Ананьев, Б, Г. Проблемы современного человекознания. Москва, 1976.

8. Богданович, Л. Младост в старостта. Медицина и физкултура, София, 1988.

9. Визев, С. Стареене, старост, дълголетие. Медицина и физкултура, София, 1985.

10. Георгиев, Л. Психология на възрастните. Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград, 2003.

11. Градев, Д. Събитията в жизнения път на личността. Наука и изкуство, София, 1987.

12. Грейс, К., Д. Бокум. Психология развития. Питер, 2005.

13. под ред. на Корсини, Р. Енциклопедия психология. Наука и изкуство, София, 1998.

14. Йолов, Г. От върха на годините. Партиздат, София, 1982.

15. под. ред. Йолов, Г. Третата възраст, София, 1982.

16. Лангазов, Д. Самотията така, както я преживяват 27 възрастни селяни. София, 1987.

17. Мавлов, Л., В. Боянова. Анатомия и физиология на човека. Венимекс, София, 1996.

18. Маньковский, Н. Б., А. Я. Минц. Старение и нервная система. Очерки клинической нейрогеронтологии. Медицина, Москва, 1972.

19. Палешутски, К. Самотата. Форчън, Благоевград, 1992.

20. Петров, И. Стареене на психиката. София, 1979.

21. Реана, А. Психология человека от рождения до смерти. Олма прес, Москва, 2005.

22. Стойнев, Г. Социална геронтология. София, 1984.

23. Birren, J. E. The psychology of aging. Englewood Gliffs, New Jersey, Prentice-Hall, 1964.

24. Botwinick, J. Aging and behavior. Springer, New York, 1973.

25. Costa, P., R. McCrae. Personality in adulthood; A six-year longitudinal study of self-reports and spouse ratings on the neo personality inventory. J. Personality and Social Psychology, 1988.

26. Costa, P., R. McCrae. Trait psychology comes of age. In; Psychology and aging, Nebraska, 1992.

27. Labouvie-Vief, G., Diehl, M. Self and personality development. Oxford University Press, 1999.

28. Palmore, E., W. Cleveland. Aging, terminal decline and terminal drop. J. Gerontol., 1976.

29. Savage, R. D. A developmental investigation of intellectual functioning in the community aged. J. Genet. Psychol., 1972.

30. Spirduso, W. W. Reaction and movement time as a function of age and physical activity level. J. Gerontol., 1975.

31. Spirduso, W. W. Replication of age and physical activity effects on reaction and movement time. J. Gerontol., 1978.

32. Troll, L. E., Skaff, M. M. Perceived continuity of self in very old age. Psycholgy and Aging, 12, 162-169., 1997.

Самотата в старческа възраст

Теодор Гергов, Стоил Мавродиев 

Резюме: Докладът отразява резултатите от проведено изследване на самотата сред стари хора в България. Цел на изследването бе да проучи как се повлиява самотата от напредването на възрастта. Установени бяха значими различия в динамиката на изследвания феномен.

Ключови думи:  самота, старост, стареене

Самотата е преди всичко субективно преживяване и най-често се разглежда като деструктивна форма на себевъзприемане в социума [5, 7]. Тя е не само отсъствие на възможност за общуване с близки и приятели, но и състояние на забрава и дезинтересованост [2]. Такова състояние е типично за третата възраст, а самотата е чест спътник в живота на старите хора [8, 9, 1].

Физическите и психически дефицити, нарушените социални интеракции, урбанизацията и обективните ограничения за непосредствено емоционално общуване са в основата на тяхната самота [4, 18]. Възрастовата дискриминация и предразсъдъци, както и освободеността от всякакви задължения също могат да се разглеждат като предиктори за социалното изключване на стария човек [14, 15]. Gordon [16] от своя страна отбелязва, че силно преживяваната самота е вследствие от поредица загуби. Като най-значима загуба той разглежда пенсионирането, което води до емоционални дефицити и понижена самооценка.

Според изследователите на този проблем [3, 5, 6], самотниците са емоционално капсулирани, стресирани и често пъти безпомощни. Те се чувстват изоставени, забравени и ненужни. Възприемайки се като такива, те още повече усилват собствените си страдания и самота. Според Вучков [3] системната самота оформя човека като безчувствен скептик и го превръща в отрицание на обществените изисквания. „Продължителната самотност довежда човека до тежки състояния на потиснатост, меланхоличност, саможивост, озлобление и дори агресивност. При старите хора тези състояния водят към социална изолация и пасивност, несигурност в бъдещето, дори до страх от неизбежното, което предстои да се случи. Самотността е резултат и на угнетяващото чувство, че вече не си нужен нито на обществото, нито на близките си” [11]. Угнетяващото въздействие на самотата се явява бич за психиката на стареещия. Тя е и най-тъжната равносметка на човешкия живот, неговият най-отчаян резултат [5, 17].

На самотата невинаги се гледа като на деструктивен феномен причиняващ ментални проблеми. Съществуват и алтернативни позиции, според които самотата и усамотяването са естествени и необходими явления. Старостта е период характерен с преоценка на изминалия жизнен път. В процеса на своето самоопределяне и адаптиране към новите реалности, стареещата личност има нужда да остане насаме със себе си. Трезвото отчитане на смисловите основания в живота, на реалните постижения и актуалните възможности изискват психичен ресурс и концентрация в условията на уединение. Наличието на потребност от уединение при старите хора е отбелязал още Цицерон [13] по следния начин: „Колко е ценно за душата, след като е отбила дълга си под знамето на похот, честолюбие, съперничество, вражда, всякакви страсти, да остане сама със себе си...” Сходна е позицията и на Сенека [10], който твърди, че първото доказателство за спокойствие на духа е способността да се живее уседнало и човек да остава насаме със себе си.

Иванов [5] отбелязва, че склонността към усамотяване и затворен начин на живот позната като солитаризъм (от лат. solitaries - самотен) е обичайна за третата възраст. Тази нагласа за самота обаче не прави човека нещастен. Напротив, тя се възприема като необходимост от лично пространство, като условие за душевен комфорт, дори като лукс в динамичния и урбанизиран свят с неговите агресивни средства за комуникация.

Хамитов [12] прави опит за обединение на двете антагонистични схващания за самотата. Според него самотата винаги се възприема като трагедия. Човек бяга от върха и надолу, без да притежава силата да понесе общуването със собственото Аз. Но бягството от самотата е бягство от него самия. Само в самотата той може да разбере своето съществуване като нещо съкровено и заслужаващо внимание. Едва когато прекрачи прага на самотата, човек придобива достойнство и става личност. Всъщност, човешкият живот е непрекъснато разрушаване на самотата и потъване в нея. Самотата е прозрение. В безжалостната й светлина замира всекидневието и изпъква най-главното от живота. Самотата спира времето и разкрива човека.

Субекти и методи

Изследването се проведе в периода юни – август 2013 година. В него взеха участие само психически съхранени лица, общо 62 на брой (28 мъже и 34 жени). По-голямата част от изследваните (40 на брой) живеят сами или със семействата си в населени места находящи се на територията на Благоевградска, Софийска и Врачанска административно-териториални области. Останалите 20 живеят в Дом за стари хора – гр. Добрич. Всички изследвани са на възраст от 60 до 90 години, при средна възраст 73,5 години. Изследваният контингент бе разделен условно на две групи: лица на възраст от 60 до 75 години и такива на възраст от 75 до 90 години.

В качеството на основен изследователски метод бе използвана разработената от К. Палешутски [9] скала за измерване степента на самотност. Непосредственият контакт с изследваните лица предостави и възможност за кратка беседа с помощта, на която бе възможно да се регистрират редица нюанси в психичните преживявания на всеки един от изследваните.

Резултати и анализ

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни на двете групи изследвани лица – групата на 60-75 годишните и групата на 75-90 годишните са представени в таблица №1.

Така получените резултати свидетелстват за наличието на по-висока самота при групата на 75-90 годишните (M=40,70), отколкото при групата на 60-75 годишните (M=36,50). При това разликата в средните стойности е статистически значима (Sig=,000). Стандартното отклонение също е по-голямо при 75-90 годишните (SD=8,005), отколкото при 60-75 годишните (SD=6,468), което говори за по-голяма вариативност на отговорите при първите.

Самота
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	T	Sig
60 – 75 годишни	32	36,50	6,468	5,655	,000
75 – 90 годишни	30	40,70	8,005

Таблица №1 Средни стойности по скала самота на двете групи изследвани лица

 Дискусия

Моделът на получените резултати се оказа очакван. И при двете групи лица се забелязва консолидация на значителна част от изследваните около средните стойности. Това показва, че за мнозинството хора самотата няма възрастово измерение. Тези лица спокойно приемат старостта и свързаните с нея инволутивни процеси. Наличието на солидни вътрешни устои помага на личността да остане в съгласие със себе си и да избегне самотата.

Въпреки тази констатация се забелязва и отчетлива тенденция за повишаване на абсолютната стойност на самотата с напредването на възрастта, а и на броя на лицата с висока степен на самотност. Това е обяснимо предвид редуцираните контакти в тази възраст. Старостта е свързана със загуба на много близки хора, а физическите и психически дефицити, както и промяната в жизнения стандарт, допълнително предпоставят социалното изключване. Общуването се явява мощно средство за поддържане на душевния баланс, а възможностите за непосредствен емоционален контакт при по-старите хора са лимитирани.

И докато това са обективни предиктори на самотата, то са възможни и някои от субективен характер. Тази възраст е характерна с опитите за генерална равносметка на извървяния жизнен път. По този повод Ериксон отбелязва, че когато личността е удовлетворена от постигнатото до момента, в нея се установява чувство за спокойствие и пълнота. Напротив, когато човек възприема живота си като поредица от допуснати грешки и неосъществени възможности, той не може да достигне до его-интеграция и изпада в отчаяние и самота.

Възможно е и екзистенциално обяснение на по-високите стойности на самотата при 75-90 годишните. С напредване на живота се изменя и темпоралната перспектива на човека. Измината е по-голяма част от пътя, а остава относително малка. Осъзнава се, че живота не може да се изживее отново и от него не може да се получи повече. Времето започва да изтича и наближава леталния изход. На смъртта обичайно се гледа като на абсолютна самота и колкото по-обозрима е тя, толкова по-силна е самотата.

В заключение може да се каже, че самотата е типичен за третата възраст феномен. Явно с напредване на възрастта се наблюдава тенденция за нейното количествено увеличение, но това не може да се твърди категорично, поради ограничеността на извадката. Възможните обяснения на отчетените резултати са от обективен (естествени процеси съпътстващи стареенето), субективен (обобщаващи и оценъчни процеси) и екзистенциален характер.

Библиография:

[1] Александрова, Н. (2006). Психологически особености на самотата през старостта и механизми на адаптация за нейното преодоляване. Психологическа мисъл. Университетско изд. „Неофит Рилски”, Благоевград, с. 28-49.

[2] Васильева, Е. (1975). Семья и ее функции. Москва.

[3] Вучков, Ю. (1981). Изборът в живота. Издателство Партиздат, София.

[4] Гергов, Т. (2011). Мотивация за афилиация в третата възраст. Сб. Психологията – традиции и перспективи, с. 321-330, Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград.

[5] Иванов, П. (2006). Социалнопсихични феномени в битието на личността. Университетско издателство „Черноризец Храбър”, Варна.

[6] Киров, К. (1988). В търсене на човека. Издателство Наука и изкуство, София.

[7] Корсини, Р. (1998). Енциклопедия по психология. Издателство Наука и изкуство, София.

[8] Лангазов, Д. (1987). Самотията така, както я преживяват 27 възрастни селяни. София.

[9] Палешутски, К. (1992). Самотата. Издателство Форчън, Благоевград.

[10] Сенека. (1977). Нравственные письма к Луцилию, Москва.

[11] Спасовска, Л. (1985). Поколения и семейство. Издателство на отечествения фронт, София, с. 97.

[12] Хамитов, Н. (2008). Самотата на мъжа и на жената. Издателство Кванти, София.

[13] Цицерон. (1984). Етически трактати, София, с. 33.

[14] Ernest et al. (1978). Isolation and Symptoms of Chronic Brain Syndrome. Gerontologist 18, pp. 468-474.

[15] Gergov, T., Asenova, I., Ageism and Negative Mental Tendencies in the Third Age. Psychological Thought, Vol. 1(1),1-99, 2012.

[16] Gordon, S. (1998). Lonely in America. Simon and Schuster, New York.

[17] Graneheim, U., Lundman, B. (2010). Experiences of loneliness among the very old: The Umea 85+ project. Aging & Mental Health, Vol. 14, 4, p. 433–438.

         [18] Jones, W. (1992). Loneliness and Social Behavior in L.A. Loneliness – A Source Book of Current Theory, Research, and Therapy, New York.

АГРЕСИЯТА В ТРЕТАТА ВЪЗРАСТ КАТО ФУНКЦИЯ ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА И ТРУДОВАТА ЗАЕТОСТ 

Д-р Теодор Гергов

Резюме: Статията отразява резултатите от проведено мащабно изследване сред стари хора в България. Цел на изследването бе да проучи влиянието на факторите семейна среда и трудовата заетост върху агресията на лица от третата възраст. И двата фактора се оказаха значими предиктори на различия относно агресията при отделните категории лица. Установено бе, че наличието на семейна среда и трудовата заетост повлиява положително агресията в изследвания възрастов период.

Ключови думи: агресия, семейна среда, трудова заетост, старост

Агресията е един от централните въпроси на психологията в последните години. На нея са посветени множество разработки, но проявлението и в старческа възраст остава все още слабо проучено. Въпреки различията в дефинирането на агресията от различните автори, прави впечатление, че на нея основно се гледа, като на преднамерено и целенасочено действие, чиято цел е да нанесе вреда (Бэрон, Ричардсон, 1994; Тодорова, 1990; Пирьов 1989). Безспорно е, че едно действие може да се определи като агресивно или не в зависимост от социалния контекст, в който се извършва. Различните общества предлагат вариативност на нормите в тази насока (Силами, 1996).

В съвременната психология се поставя въпроса за необходимостта от разграничаването на понятията агресия, агресивни действия, агресивно поведение. Спирайки се по-подробно на този проблем Йо. Зографова (1987) посочва, че съществуват редица основания за тяхното логическо разграничаване. Когато за агресивността се говори като за ситуативна реакция, удачна е употребата на термините агресия или агресивни действия. При наличие на повторяемост на агресията вече е логично да се говори за агресивно поведение. В случаите, когато е насочена към самия себе си, агресията се проявява като автоагресия и съдържа елементи на самонараняване, а в крайния си вариант и опити за самоубийство.

Много са концепциите и подходите за изучаване на агресията. Редица автори, работили по проблема обобщават тяхното придвижване от идеята за основно вродения характер на агресията, до възгледа, който подчертава научаването на агресията като начин за решаване на междуличностни конфликти (Нешев, 2010; Зографова, 2001; Anderson, Bushman, 2002).

Класификациите на видовете агресия са в тясна връзка с нейните функции. Най-популярната от тях е тази на Бърковиц и Фишбах. Те разделят агресията на враждебна, насочена към нараняването на друг човек и инструментална, която представлява усилие да се получи някаква изгода (по Голдстейн, 2008). Е. Фром (1994) разграничава защитна агресия, която е полезна и биологически целесъобразна и злокачествена, която не е програмирана биогенетично.

Йо. Зографова обобщава и други класификации, според една от които агресията може да се раздели според начина и директността на извършването си на: пряка-непряка, активна-пасивна; физическа-вербална и т.н. Н. Левитов също отделя инструменталната агресия като вид, но прибавя и нови два – инициативна и отбранителна. Интересна е и типологията на Фрончек, който разграничава три вида агресивност при човека. Най-нисшата форма, той определя като импулсивна. Втора по степен на организираност се явяват агресивните действия, чиято основна характеристика е целенасочеността и третата форма е агресивната активност, като устойчива личностна черта (по Зографова, 1987). Зографова изтъква също, че в съвременните проучвания агресията бива наричана още проактивна, която се проявява без провокация и по своята същност е инструментална, и реактивна, която е отговор на провокация (Зографова, 2007).

Независимо от вида си агресията е неизменна част от човешкия живот, в това число и от живота на старите хора. Източник на агресия за тях могат да бъдат промените, настъпили в техния живот на базата на обективно и субективно протичащи процеси (Shah, 2000; Cohen-Mansfield, Werner, 1998). Периодът на ранната старост е един преход изпълнен с много катаклизми и промяна на много нива. Мадолев (2007) отбелязва, че всяка промяна в живота, към която човек трябва да се приспособява наново, в много отношения се възприема като стресова. Състоянието на стрес от своя страна се схваща като дисхармония, застрашаваща душевния хомеостазис. Една от честите реакции на това състояние е именно агресията. Walker и Richardson (1998) твърдят, че често пъти агресията в третата възраст е трудно да бъде идентифицирана. Основната причина за това те виждат в предпочитанието на старите хора да използват косвените вместо преките стратегии за справяне в конфликтни ситуации. Те свързват това предпочитание с високите нива на емоционална саморегулация при по-възрастните, от което следва по-малко импулсивен отговор.

Проблемът за агресията в старческа възраст има две страни: едната – старите хора като субект, а другата – като обект на агресия. Не са редки случаите, когато старите се обрисуват, като властни и доминантни личности. Не са избледнели и спомените от близкото минало, когато в основата на редица масови мероприятия бяха именно пенсионерите. Тогава те размахваха лозунги и предмети, в открит изблик на вербална агресия. Агресията в третата възраст е силно повлияна от ограниченията, изолацията и загубата на възможност за нормално общуване и това е само едната част на проблема. Другата е, че все по-често хората в тази възраст стават жертва на нечия агресия. Нескончаеми са сводките за измамени стари хора, за телефонен рекет спрямо тях и насилие, в това число и от собствените им деца. Не са редки и проявите на вандалски актове и набези срещу имуществото и личността им. Агресията към старите хора може да намери израз, както чрез действие, така и посредством отказ от такова (отказ от грижи, неоказване на съдействие, безучастие при прояви на насилие от трети лица и т.н.) (Malley-Morrison, Nolido, Chawla, 2006).

Подобно на всяка друга възраст, и в старческа възраст агресията в умерени дози се явява проява на инстинкта за самосъхранение. Зад нея може да стои желанието да се снеме социалната отдалеченост, да се изгради желана социална идентичност или да се усили собствената ценност. Агресията може да се превърне и в способ за защита на самоуважението, като тази защита се придружава с позитивна нагласа към агресията. Повишената чувствителност на пенсионера към изгубените социална и трудова роли може също да генерира агресия, която да се превърне в средство за реставриране на избледнялата репутация, за управление на впечатленията, за демонстрация на сила и компетентност, за предизвикване на одобрение и подчинение (Cohen-Mansfield, Werner, 1998).

Метод: Изследването се проведе в населени места, намиращи се на територията на седем административно-териториални области в България: Благоевградска, Софийска, Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Врачанска и Монтанска.

Изследвани са три групи психически съхранени лица, попадащи в периода на ранната старост, всички на възраст от 60 до 73 години, при средна възраст на извадката 64.7 години. Общият брой на изследваните е 507, от които 243 мъже и 264 жени, разпределени в следните категории:

1. 168 неработещи стари хора, живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 81 мъже и 87 жени.

2. 167 стари хора все още работещи и живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 86 мъже и 81 жени.                           

3. 172 неработещи стари хора живеещи в Домове за стари хора (ДСХ). От тях 76 мъже и 96 жени.

За реализиране на целта на настоящото изследване е използвана субскала „агресия” от самооценъчен въпросник на Х. Айзенк. Въпросникът е адаптиран за български условия от Наталия Александрова (2002). Субскала „агресия” - оценява преживяванията и поведенческите вариации на индивида в интерперсоналните отношения с другите. Високите стойности описват открито желание за надмощие, властване и подчинение на другите; импулсивно поведение и нетърпимост към другите; емоционални реакции на гняв и отмъстителност; незачитане на мненията на другите и грубо налагане на своето мнение.

Изследването се проведе в периода януари – юни 2011 година. Тестуването на всеки от участниците бе извършено в условия близки или напълно съвпадащи с обичайните за тях, с цел гарантиране на максимална обективност на изследването. При стартиране на процедурата на всеки участник поотделно бе обяснена целта на проучването, неговата анонимност и изследователския характер на резултатите. Възникналите по време на самата процедура неясноти и въпроси биваха своевременно разяснявани. За статистическата обработка и анализ на получените емпирични данни е използвана статистическата програма SPSS, версия 16.0, като са приложени съответните статистически процедури.

Резултати:

Резултати и анализ по фактор семейна среда

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя агресия на двете групи изследвани лица – групата на живеещите със семейството си и групата на живеещите в дом за стари хора са представени в таблица №1.

Наличието на тези резултати свидетелства за по-голяма агресия при групата на живеещите в дом за стари хора (M=8,86), отколкото при групата на живеещите със семействата си (M=8,01). Стандартното отклонение при първите също е по-голямо (SD=3,526), срещу (SD=2,884), което свидетелства за по-голяма вариативност на отговорите. Критерият на Фишер е (F=17,213), а разликата в средните стойности на двете групи е със статистическа значимост (Sig=,033).

Таблица №1 Средни стойности по скала агресия на групата на живеещи със семейство и групата на живеещи в дом за стари хора

Агресия
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Живеещи със семейство	335	8,01	2,884	17,213	2,145	,033
Живеещи в старчески дом	172	8,86	3,526

Резултати и анализ по фактор трудова заетост

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя агресия на двете групи изследвани лица – групата на заетите и групата на незаетите пенсионери са представени в таблица №2.

Таблица №2 Средни стойности по скала агресия на групата на заетите и групата на незаетите стари хора

Агресия
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Заети	167	7,81	2,354	42,076	2,464	,014
Незаети	340	8,45	3,430

Тези резултати свидетелстват за наличието на по-голяма агресия при групата на незаетите лица (M=8,45), в сравнение с групата на заетите лица (M=7,81). Критерият на Фишер е (F=42,076), а разликата в средните стойности на двете групи е със статистическа значимост (Sig=,014). По-малки са вариациите на отговорите при заетите (SD=2,354), отколкото тези на незаетите (SD=3,430).

  

Резултати и анализ на взаимодействащото влияние на факторите семейна среда и трудова заетост върху агресията

Резултатите от множествените сравнения между отделните категории лица относно агресията са изложени в таблица №3.

Таблица №3 Средни разлики в бала по скала агресия и ниво на значимост по категории лица

Множествени сравнения
Зависима променлива	(I) Категории лица:	(J) Категории лица:	Средни разлики      (I-J)	Sig.
Бал по агресия	Живеещи в старчески дом	Заети	,872	,010
		Незаети	,466	,168
	Заети	Живеещи в старчески дом	-,872	,010
		Незаети	-,406	,234
	Незаети	Живеещи в старчески дом	-,466	,168
		Заети	,406	,234

Анализът на резултатите установява наличието на по-голяма агресия при категорията на живеещите в старчески дом лица в сравнение с категориите на живеещите със семействата си заети и незаети лица. Разликата в средните стойности на баловете на живеещите в ДСХ и заетите лица е (I-J=,872) при статистическа значимост на различието (Sig=,010). Разликата с незаетите лица е по-малка (I-J=,466) и липсва статистическа значимост на различието (Sig=,168). От своя страна незаетите са с по-висока агресия от заетите лица, като разликата в средните стойности на баловете е (I-J=,406) при липса на статистическа значимост (Sig=,234).

Резултатите от регресионния анализ за установяване на степента на детерминираност на агресията от факторите семейна среда и трудова заетост са изложени в таблица №4.

         Таблица №4 Коефициенти и ниво на значимост на всеки от факторите по отношение на агресията

Модел	Нестандартизиран коефициент		Стандартизиран коефициент	t	Sig.
	В	Стандартна грешка	Бета (β)
1 (Constant) Семейна среда Трудова заетост	9,552 -,466 -,406	,533 ,338 ,340	-,071 -,061	17,933 -1,379 -1,193	,000 ,168 ,234

Коефициентът на регресия β и при семейната среда и при трудовата заетост е с отрицателен знак, което означава, че между тях и агресията има обратнопропорционална зависимост. За фактора семейна среда (β=-,071) при липса на статистическа значимост (Sig=,168). За фактора трудова заетост (β=-,061) при липса на статистическа значимост (Sig=,234). В случая семейната среда се явява по-силен детерминиращ фактор от трудовата заетост спрямо агресията.

Дискусия:

Използваният въпросник съдържа и скала фрустрация, резултатите от която отчетоха по-високи стойности на фрустрацията при живеещите в ДСХ в сравнение с живеещите със семействата си (Гергов, 2013). Базирайки се на постулатите на фрустрационната теория за агресивността (Нешев, 2010), може да се допусне, че завишената фрустрация при живеещите в ДСХ е в основата и на по-високата агресия, която бе отчетена при тях. Честите фрустрационни ситуации засилват тенденцията за агресивни реакции. По-голямата агресия е и възможно следствие от невъзможността да се разгърне пълен поведенчески репертоар, поради известните ограничения, които налага живота в социална институция. Това води до натрупване на енергия, която невинаги може да бъде канализирана по рационален начин и се стига до повишена агресия.

Настаняването в дом за стари хора почти винаги е свързано с катаклизми и промяна на много нива. Старият човек трябва да се приспособява към новите условия, а този процес в много отношения бива възприеман като стресов. Състоянието на стрес от своя страна се схваща като дисхармония, застрашаваща душевния хомеостазис и една от честите реакции на това състояние е именно агресията.

Съжителството на много хора под един покрив води и до конкуренция между тях. Тя е по различни поводи – за по-добро място в телевизионната зала, за по-хубавата беседката или пейка, за повече внимание и грижи от страна на социалните работници, директора и др. В този смисъл явно се активират инстинктивни форми на поведения, които карат стария човек да се бори за своето положение в групата повишавайки своята агресивност. Възможен източник на агресивност е и известната степен на изолация от околния свят, която предполага живота в ДСХ. Това вероятно кара хората да се чувстват различни и ги лишава от един по-широк кръг от възможности за психическо разтоварване.

Резултатите по скала фрустрация маркираха и по-висока фрустрация при незаетите пенсионери в сравнение с все още заетите (Гергов, 2013). Логично е по-голямата фрустрация при незаетите стари хора да доведе и до по-високи стойности на агресия, което се потвърди и от получените от изследването резултати. Периодът на пенсионирането е свързан със сложни адаптационни процеси, които генерират негативен стрес у индивида. Състоянието на стрес се схваща като дисхармония застрашаваща душевното равновесие и една от честите реакции на това състояние е именно агресията. Невъзможността да продължат упражняването на трудова дейност лишава незаетите от едно мощно средство за редукция на натрупаната негативна психична енергия. Скъсването с досега изпълняваната роля често се оказва трудно. Не малка част от лицата в ранната старост са все още в добра кондиция и със съхранена работоспособност. Те желаят да продължат своята заетост и да бъдат полезни на себе си и на своите близки, но невинаги това е възможно. Невъзможността да заменят доскорошните си ежедневни ангажименти с нови, вероятно генерира у тях напрежение, което не може да бъде канализирано по рационален начин и прераства в завишена агресивност.

Също така при търсенето на повторна заетост значителна част от старите хора се натъкват на грубо и пренебрежително отношение от страна на работодателите (Gergov, 2012). Това се явява също възможен предиктор на по-високите нива на агресия при тези лица, защото агресията ражда агресия. Вероятно незаетите лица понасят по-тежко и предразсъдъците и стереотипите, които заклеймяват стария човек като ненужен и безпомощен. Тези схващания влизат в конфликт с актуалния Аз-образ на стареещия като все още способен и можещ, а логичната реакция на тази ситуация е повишена агресия спрямо източниците на тези нагласи. В тези случаи се проявява така наречената отбранителна агресия.

Отсъствието и на двата фактора (семейна среда и трудова заетост) запазва тенденцията и усилва влиянието от отсъствието на само един от тях, което се доказва и от получените резултати на групата живеещи в ДСХ пенсионери. Повечето фрустриращи ситуации и невъзможността да се преодолеят, явно водят до изтласкване на негативните преживявания. Тяхното натрупване и невъзможността да се канализират по рационален начин намира израз в повишена агресия.

Наличието и на само един от факторите, в случая семейната среда, води до понижаване на агресията, за което свидетелстват получените резултати на групата незаети и живеещи със семействата си пенсионери. Това потвърждава способността на семейството да минимизира негативния ефект на протичащите извън него процеси. Спокойствието и уюта на семейната институция притъпява в известна степен агресията и предоставя повече възможности за изразходването и трансформирането на отрицателната енергия в положителна.

Съдейки от получените резултати, този ефект е още по-силен, когато е наличен и фактора трудова заетост. Фактът, че заетите и живеещи със семействата си пенсионери са с най-ниски стойности на агресия е лесно обясним. Когато човек е ангажиран с нещо креативно и полезно, той държи лошите мисли настрана от себе си. Получава се своеобразна фиксация върху положителната страна на нещата. Трудовата изява предполага и множество начини за целесъобразно насочване на усилията на личността. По този начин деструктивната енергия не може да вземе връх и да доминира поведението на личността.

Заключение:

В заключение може да се каже, че агресията е неизменна част от живота на старите хора. Семейната среда и трудовата заетост се оказаха значими предиктори на по-ниски стойности на изследвания психичен феномен. Също така бе установено, че семейната среда е по-силен детерминиращ фактор относно агресията, в сравнение с трудовата заетост в изследвания възрастов период. Наличието и на двата фактора (семейна среда и трудова заетост) запазва тенденцията и усилва влиянието от наличието на само един от тях.

Библиографска справка:

1. Александрова, Н. (2002). Тревожност при хора в напреднала и старческа възраст. Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София.

2. Бэрон, Р., Ричардсон, Д. (2001). Агрессия. Издателство Питер, Санкт Петербург.

3. Гергов, Т. (2013). Семейната среда и трудовата заетост като детерминанти на личностни различия в ранната старост. Дисертация за присъждане на образователна и научна степен „доктор”, Благоевград.

4. Голдстейн, А. (2008). Агресия. Енциклопедия по психология и поведенческа наука. У. Крейгхед, Ч. Немероф, София.

5. Зографова, Йо. (2001). Агресивността на българина в условията на преход. Академично издателство „проф. Марин Дринов”, София.

6. Зографова, Йо. (1987). Проблеми на агресивността у човека. Издателство Наука и изкуство, София.

7. Зографова, Йо. (2007). Социалнопсихологични фактори за проявите на агресивността – диспозиции и нагласи на социално-групово равнище. Психологическа мисъл, с. 54-74, Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград.

8. Мадолев, В. (2007). Личностни черти и лична ценност. Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград.

9. Нешев, П. (2010). Проблеми на социалната психология. Издателство Фабер, Велико Търново.

10. Пирьов, Г. (1989). Човекът във всекидневието. Издателство Наука и изкуство, София.

11. Силами, Н. (1996). Речник по психология. Издателство „ЕА” – Плевен.

12. Тодорова, Е. (1990). Групата и личността в социалната психология: 14 западноевропейски учени. Издателство Наука и изкуство, София.

13. Фромм, Э. (1994). Анатомия человеческой деструктивности. Издателство Республика, Москва.

14. Anderson, C. (2002). Bushman, B., Human Aggression. Annual Revue of Psychology, Vol. 53, p. 27-51.

15. Cohen-Mansfield, J., Werner, P. (1998). Predictors of Aggressive Behaviors: A Longitudinal Study in Senior Day Care Centers. Journal of Gerontology: Vol. 53B, 5, p. 300-310.

16. Gergov, T. (2012). Ageism as a predictor of negative mental tendencies in the third age. online magazine: Psychological thought, Vol. 5(1), p. 69-74.

17. Malley-Morrison, K., Nolido, N., Chawla, S. (2006). International Perspectives on Elder Abuse: Five Case Studies. Educational Gerontology, Vol. 32, Issue 1, p. 1-11.

18. Shah, A. (2000). Aggressive behavior and environmental characteristics in Australian nursing homes. Aging & Mental Health, Vol. 4, Issue 1, p. 43-48.

19. Walker, S., Richardson, D. (1998). Aggression strategies among older adults: delivered but not seen. Aggr Violent Behav 3, р. 287–294.

ПСИХИЧНИЯТ КЛИМАТ В КЛАС - УСЛОВИЕ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ НА УЧЕБНО-ВЪЗПИТАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

           

Д-р Теодор Гергов, Георги Велинов

Резюме: Докладът е своеобразен опит за дефиниране на понятието „психичен климат” и търсене на конкретните му измерения в учебна среда. Направена е кратка етимологична ретроспекция и обосновка на значимостта на конструкта. Изведени са основните му ингредиенти и тяхната роля за повишаване  ефективността на учебно-възпитателния процес.

Ключови думи: учебно-възпитателен процес, ефективност, психичен климат

           

Ефективното реализиране на учебно-възпитателния процес е един от онези проблемни въпроси на обучението, които са били полемизирани още от дълбока древност (Великова, 1998). Днес той също е актуален и буди все по-напрегнати дискусии. Налични са множество концепции, научни разработки и теории, третиращи въпросите за ефективността в учебна среда. Фокусирахме вниманието си върху психологическите измерения на тази среда и как те детерминират цялостния процес.

            Според П. Николов, Н. Александрова и Л. Кръстев (2007) една от основните задачи на педагогическата психология е изучаването на онези закономерности в учебно-възпитателния процес, които формират оптималния психичен климат в училищните колективи. От психолого-педагогическо гледище е значимо да се обоснове понятието „психичен климат” и защо се акцентира върху него, а не върху словосъчетания, като: „психичен микроклимат”, „психична атмосфера”, и „психична среда”. Допирните точки между тези понятия са толкова много, че е възможно да остане лъжливо впечатление, че те са напълно тъждествени. В психологията се използва всяко едно от тях, но между тях има известен семантичен диференциал.

            Развитието на думата „климат” има дълга история. Етимологията й датира още от Антична Гърция “klimа” – регион, зона, част от земята. В английския език думата “climate”, освен от ранните географи, се използвала от астролозите, за да обозначат влиянието на планетите върху земния климат, по-точно времето в местността. В началото на 17 век думата намира и своята по-тясна трактовка, като освен - регион, местност, тя вече придобила значение на „време, асоциирано с регион” (24). „Микроклимат” по дефиниция в екологията е: „атмосферните състояния и тяхното влияние върху индивид или малка група от индивиди, сравнена с друг или друга такива” (22, 25). „Атмосфера” от своя страна е: „газообразното състояние на планета, материално тяло или маса” и още „заобикалящото или всепроникващо настроение, обстановка или влияние” (24, 22).

В английската психологична литература прототип на понятието „психичен климат” в учебно-възпитателния процес е “classroom climate” или “class climate” – буквално климат в учебната стая. Той представлява сложна констелация от интелектуалните, психическите, емоционалните, комуникативните, мотивационните, естетическите и етико-моралните фактори, в които обучаващите се извършват своята учебна дейност, усвояват обществено-историческия опит, развиват личностните си способности за общуване, обвързват се с приятели, групи, споделят общи идеали и ценности (Ambоrse et. аl, 2010).

Л. Десев (1999; 2006) разграничава „психичния климат” от „психичната атмосфера”, като под „психичен климат” се разбира интегрална психологична характеристика на социалната общност, отразяваща трайни човешки взаимоотношения и стабилно състояние на групово или колективно съзнание, мотивационна структура и емоционална насоченост на общата дейност. Психичният климат има относително устойчива, динамична и балансирана система от доминиращи и типични за членовете на дадена общност социални чувства, взаимни очаквания и стремежи, които непосредствено влияят върху индивидуалната и колективна работоспособност, върху творческите възможности и постижения. Той е качествена особеност в триединството на когнитивните, емоционални и поведенчески прояви, в различните форми на социални интеракции.

От своя страна психичната атмосфера е част от психичния климат и може да е неосъзната от хората. Макар, че е по-трайна във времето от мигновените, непродължителни социално-психични реакции, тя все пак има променлив характер и може сутрин да бъде една, през деня друга, а вечер съвсем различна. Понятието „психична атмосфера” отразява интегралното състояние на социалната психика в групата или колектива, тяхна по-динамична (в сравнение с психическия климат) обща характеристика, която е съвкупност от начини и форми на психична изява. Психичната атмосфера характеризира колективните взаимоотношения за значително по-къс времеви период. Така понятието се диференцира като по-скоро темпорално, лабилно, бързо изменчиво и флуктуиращо се, спрямо моментни причини, ситуации и събития. Индивидуално-психологически еквивалент на психичната атмосфера са временните психични състояния на човека, а на психичния климат - устойчивите психични свойства на личността (Десев, 1999; 2006).

Психическият микроклимат е друго сходно понятие, но и за него се налагат известни уточнения. Ако екстраполираме термина от екологията, става видно, че микроклиматът е тясно свързан с повлияването на индивида и малката група от изменението на средовите фактори. Можем да предложим понятието „психичен микроклимат” да бъде съотнесено към груповите или индивидуални интеракции вътре в класа, като частен случай, т.е. отделните взаимоотношения между определени съставни елементи на колектива и тяхното съпоставяне, а не като цялостен негов обхват. Микроклиматът няма отношение към времевия параметър, което разделя психичният климат на лонгитуден, а психичната атмосфера на темпорален ингредиент в учебно-възпитателния процес. При микроклимата разликата е в количеството, като акцентът попада върху личностните и субгрупови релации вътре в тази обучаваща се общност.

      Последният елемент, който асоциирахме с останалите, е „психичната среда”. Семантичното дефиниране, от психологична гледна точка, принадлежи на психолозите на средата, които разглеждат понятието в рамките на материалните фактори, например: температура, влажност, слънчева радиация, вятър, атмосферно налягане, йонен баланс, валежи, електромагнитни флуктуации, шум, замърсяване на въздуха, светлина, цветова палитра, архитектурен и ергономичен дизайн и т.н., които заобикалят личността и как те в своята изолираност или цялост детерминират поведението. Една от най-популярните формули в психологията принадлежи на К. Lewin (1943), който вярва, че поведението (B) е определено от личността (P) и средата (E). Уравнението B = f (P, E), т.е. личността и средата са функция на поведението ни препраща към бихейвиористичното гледище за човешкото поведение, където тази формула намира широко одобрение (Баум, 2008). По този начин се застъпва идеята, че средата е ключов фактор в понятието „психичен климат”, като се разглежда инфлуентното отношение на материалните приспособления, структура и форма в мотивирането на човешкото поведение.

            Кратката историческа ретроспекция ни препраща към Е. Tolman (1948), който е един от първите автори, разглеждащи психичния климат, в рамките на своята теория за организирането на „когнитивните карти”. Пропуск в неговото схващане е, че той ограничава това понятие до индивидуалните възприятия, докато К. Lewin, доразвивайки качествено тази идея издига тезата, че атмосферата или климатът на всяка група може да се определи като споделените перцепции на хората или как индивидуалните когнитивни карти са сходни една на друга.

            Според Десев (2006) психичният климат се поляризира на положителен и отрицателен, наречени още „добър психически комфорт” и „лош психически комфорт”. Към добрия психически комфорт в учебно-възпитателния процес се отнасят всички изтъкнати просоциални особености, които са еманация на гражданското и демократично самосъзнание в историческото и цивилизационно развитие на човечеството, например: емпатия, доверие, честност, другарство, асертивност, взаимопомощ, справедливост, тактичност, внимателност, толерантност, солидарност и др. Тези „атоми” на благотворното човешко общуване и отношение са желаните личностни качества, които облагородяват и усъвършенстват човека.

Като лош психически комфорт в учебната среда се категоризират всички концентрирани антисоциални поведенчески аспекти, които дехуманизират, десоциализират и респективно деструктурират личността и колектива. Примери за негативно статукво на такъв учебно-възпитателен дискомфорт са: враждебност, агресивност, конфликтност, черната триада в психологията (dark triad) – макиавелизъм, нарцисизъм, психопатност, нетактичност, изолираност, тормоз и др. Калчев (2003) отбелязва, че крайната форма на един неблагоприятен климат в клас е виктимизацията на част от неговите членове. Тормозът от връстниците в класа и училището е директен и безпрекословен компонент за деструктивност при формирането на характера и личността на всеки човешки индивид. Този образуващ сривове и компенсации феномен – тормозът, влияе пряко и върху структурите и условията на климатичната среда в ученическия клас. Следователно, добрият психически комфорт в учебната стая е производен на позитивната деонтична установка, тъй като индивидуалните когнитивни карти се припокриват в своето перцепиране в просоциален възглед.

Психичният климат е плуралистично детерминиран конструкт, чийто съставни елементи не могат да се сведат до един-единствен източник (Bennett, 2001). Централно място в него заема учителските качества, способности и професионализъм. В педагогическата психология е традиционно схващането да се разглежда учебно-възпитателния процес в диадната схема „учител-ученик”. От друга страна са възможни и различни оси на взаимодействие като: „учител-група-ученик” (Николов, Александрова, Кръстев, 2007; Енева, 1995); „факултет/училищно настоятелство-ученик” и „ученик-ученик” (Amborse et. al., 2010); „родител-учител-ученик” (23).

Независимо от схематичните перспективи професионалните и личностни умения на учителя са решаващи в менажирането на учебно-възпитателния процес. Успешното изграждане на благоприятен и плодотворен за обучение психически климат в клас е пряк ангажимент на добрия педагог и е непосредствен източник на удовлетворение в професионалната му дейност (Пирьов, 1976). Професионалната удовлетвореност може да се схване и като съотношение на типовете учители спрямо тяхната педагогическа ориентация. В. Сорок – Росински и Е. Костиняшкин обобщават три типа учители на база на стила на поведение, особеностите на характера и отношението към работата:

Учители-теоретици – за тях професионалната подготовка, понятийният апарат и познанията за материята на конкретния предмет е от първостепенно значение. Следователно теоретично ориентираните преподаватели ще изпитват силно удовлетворение от работата си, ако постигнатото ниво на теоретични знания у своите възпитаници съответства на тяхната педагогическа ориентация.

Учители-реалисти – те притежават широки възгледи и умения за ориентация в околния свят (предмети и хора), в настроенията на учащите, откъдето постъпва и удовлетворението от тяхната работа.

Учители-артисти, интуитивисти – особено значение за тях заемат упражняването, затвърждаването и повторението на учебния материал. Тяхната удовлетвореност произтича от вдъхновението, интуицията и просветлението в познавателната активност на обучаващите се (по Енева, 1994).

Друг съществен аспект в педагогическата дейност на учителя е стилът му на общуване и ръководство. Той е от огромна важност за реализирането на желания психичен комфорт в клас и в тази връзка Bierman (2011) издига идеята за учителското влияние като „невидимата ръка” в учебната стая, с което недвусмислено загатва за типа лидерство, което преподавателят е необходимо да експонира. В този смисъл White и Lippitt (1960) установяват, че въздействието на демократичния стил на ръководство в учебно-възпитателния процес е най-ефективно. Те съпоставят либералния (leissez-faire), авторитарния и демократичния стилове в експериментална среда и отчитат зависимостите. Установява се, че либералният стил е стихиен, дезорганизиращ, в него се извършва по-малко работа и неудовлетворението на учениците се потвърждава в поредицата от интервюта след експеримента. От своя страна, авторитарният стил е уязвим по посока на враждебността и агресията. В пост-експерименталните интервюта R. Lippitt и R. White (1960) констатират преимущественото желание на учениците да следват демократичния стил на своя преподавател. С помощта на него децата създават ценни и многобройни приятелства, където доверието, взаимопомощта и сърдечността се поставят на преден план.

Демократичният стил е твърдо подкрепен и от П. Николов, Н. Александрова и Л. Кръстев (2007) като естествената среда, в която обучаващите се достигат максимума на своя потенциал в личностен, академичен и просоциален смисъл. Характерен негов компонент е редуцирането на местоимението „аз” за сметка на „ние”, т.е. неглижиране на егоизма и фокусиране в колективното благополучие и развитие. Уважението и вярата във възможностите на обучаващите са катализаторът за успеваемост и съзидателност. Пар екселанс на демократичния стил са принципните ценности, към които преподавателят трябва да се придържа, като дружелюбност, емпатийност, грижовност, толерантност и отдаденост.  Учителят съзнателно трябва да взаимодейства с учениците в лоното на позитивизма, за да се създаде реалното убеждение у тях, че трудностите са преодолими, че задачите са разрешими и те (учениците) могат да се справят (Десев, 2006).

Психическият климат е култивиращата среда, благотворната почва, в която покълва ефективният учебно-възпитателен процес, но не само като успеваемост на обучаващите се, а и като себереализиране на професионалните и личностни способности на обучаващия. Ключово е постигането на хармонично взаимодействие и в този смисъл Толстой с основание отбелязва, че личностното и професионално израстване на преподавателя е в пряка корелация с израстването на личността на възпитаниците и на колектива като цяло. Или както се изразява Пирьов (1976, стр. 246) „възпитаникът е косвено възпитател на своя възпитател”.

Трайните и успешни интелектуално-емоционални взаимоотношения, съзидават и активизират психичния климат в учебна среда. Техни основни измерения са:

Педагогическо творчество – което е пряко свързано с организирането на учебно-възпитателния процес, мотивирането и формирането на личността.

       Педагогическа наблюдателност – свързана с проницателността да се забелязва невидимото, латентното в мислите, емоциите и поведението на обучаващите се и на тази основа да се предприемат превантивни мерки за ненарушаване на ефективността на учебно-възпитателния процес.

            Емоционална стабилност и устойчивост – без която е невъзможно упражняването на педагогическата професия, целяща висока ефективност в своята дейност. Добрият преподавател неминуемо притежава самочувствие, самоувереност, достойнство, психическа и емоционална гъвкавост, с която да отреагира на изменчивите ситуации в своята професия.

Педагогически такт – който да обезпечи изискванията за твърдост и отстъпчивост, като диалектически категории, синтезиращи се в балансирана дисциплинираност в учебно-възпитателния процес. Способностите за деликатност и асертивност, подборът на необходимите средства и методи за разрешаването на проблемите и повлияване в положителна насока са съдържателните аспекти на педагогическия такт (Стърнбърг, Уилямс, 2014; Николов, 2007).

Разкриването на посочените педагогически качества изкристализира в убеждението, че тези професионални атрибути са основните домейни, към които професионализмът и себеизрастването на учителя трябва да се придържа.

Важно е да се посочи, в какви условия на взаимодействие се актуализира ефективността и се мотивира развитието на  познавателна дейност в желания просоциален ракурс. Ж. Пиаже недвусмислено издига „учебната кооперация” до най-важният ингредиент в учебно-възпитателния процес. П. Николов (2007) се солидаризира с идеята, като за доказателство привежда проведеният от М. Шериф експеримент. Той установява, че изграждането на строен синкретичен колектив е функция от въвеждането на проблемно-разрешаващи задачи. Нуждата на колектива от способностите на всеки негов член и индивидуалното усещане за значимост мобилизират и укрепват сътрудничеството. Общата цел, от една стана, саботира егоцентризма, а от друга, развива чувство на дълг и отговорност към референтната група.

       А. Bandura (1989, 2001) също застъпва позицията за значимост на кооперативността. Учебната успеваемост, според него, е максимална, когато обучаващите се колективно включват споделяне на  наученото и социалните успехи. От което следва, че една такава когнитивна схема ползотворно се разгръща в диаверсални контексти на живота, към просоцилна активност и личностни взаимоотношения. Това схващане еволюира до създаването на програма за развитието на качествата на обучаващите се. Програмата SSS /Student Success Skills/ e стратегия за ефективното реализиране на учебно-възпитателния процес (Lemberger at all, 2011/12). Философията на тази програма е свързана с изместването от инструктиращия дидактически подход, към диалектическия комуникативен модел на учебно-възпитателен процес. И още, в програмата основните концепции са, че обучаващите се научават и практикуват онези умения и стратегии, които са по посока на загриженост, подкрепа и инспириращ учебен климат, където грешките и малките напредъци се отчитат, а така се разкрива ден по ден израстването (“day to day development”). Програмата е съпътствана от система за мониторинг и диагностика на отделните компоненти способстващи за развитие на просоциалните качества. Специално вграденият самомониторинг на обучаващите се е своеобразна саморефлексия на индивида и колектива за тяхното състояние и развитие като личности. Програмата разполага с професионално изготвен инструментариум от тестове, софтуер, задачи, упражнения; конкретни, точни и ясни за всеки етап на развитие, съобразени със сензитивните периоди. SSS – програмата е извлякла информация от публикуваните през последните 50 години експерименти за ефективност на учебно-възпитателния процес и е помощно средство на педагога за създаването на самоосъзнати, отговорни и мотивирани просоциални личности.

     Дуализмът на педагогическата дейност се корени в дихотомията емоционалност/рационалност (Allodi, 2010). Тези два основни вектора обуславят учебно-възпитателния процес и в този смисъл внимание заслужават и програмите за усъвършенстване на емоционалната интелигентност. Такава програма предлага и Д. Голман (2011). Той твърдо вярва, че ефективното реализиране на този конструкт в училище разрешава огромна част от препятствията, които се пораждат в междуличностното общуване. Неговата програма обхваща пет основни области, които усъвършенстват набора от социални умения:

Познаване на собствените емоции – развива самоосъзнатото възприемане на собствените чувства;

Управление на емоциите – регулиране на чувствата и тяхното изразяване в адекватна форма;

Умение за самостоятелно мотивиране – способността човек да се мобилизира спрямо поставена цел;

Признаване на емоциите на другите – придава чувство на емпатия, солидарност и толерантност;

Стабилни връзки – проявяване на любопитство спрямо чувствата на другите, за да се извлече необходим опит в усъвършенстването на социалните умения.

            Голдман описва и програма за „творческо разрешаване на конфликти” при ученици от 1-12 клас, при която се постигат резултати по посока на по-малко насилие в клас, по-малко словесни конфликти, атмосфера на загриженост, завишена готовност за сътрудничество, подобрени комуникационни умения, устойчивост на фрустрация, ориентиране при сложни задачи, самоконтрол и др.

         Видно става, че психичният климат е един многомерен конструкт, в чиито обхват намират място редица елементи. Конвергенцията на различни по генезис и проявление фактори правят описанието му истинско предизвикателство. Въпреки това, всички авторитети третиращи тази проблематика са единодушни относно неговата есенциална значимост за крайната ефективност на учебно-възпитателния процес.

Използвана литература:

1. Баум, А. С., Енциклопедия психология и поведенческа наука: Психология на средата. Издателство Наука и Изкуство, София, 2008.

2.Великова, В., Концептуализиране на образователната дейност като метапедагогически проблем. Университетско издателство „Неофит Рилски”, Благоевград, 1998.

3. Голман, Д., Емоционалната интелигентност. Издателство Изток – Запад, София, 2011.

4. Десев, Л., Педагогическа психология: Психопедагогика. Издателство Аскони - Издат, София, 1999.

5. Десев, Л., Речник по психология. Издателство Булгарика, София, 2006.

6. Енева, Г., Психология. Университетско издателство „Неофит Рилски”, Благоевград, 1994.

7. Калчев, П., Тормоз и виктимизация от връстниците: Проблеми на психосоциалната адаптация. Издателство Парадигма, София, 2003.

8. Николов, П., Психология: Компендиум по обща, възрастова и педагогическа психология. Университетско издателство „Неофит Рилски”, Благоевград, 2007.

9. Николов, П., Александрова, Н., Кръстев, Л., Педагогическа психология. Университетско издателство „Неофит Рилски”, Благоевград, 2007.

10. Пирьов, Г., Проблеми на педагогическата психология: Избрани произведения. Издателство Народна просвета, София, 1976.

ОТШЕЛНИЧЕСТВОТО – ПСИХОЛОГИЧНИ АСПЕКТИ

Теодор Гергов

Резюме: Тази статия представлява опит да се погледне на отшелничеството от психологичен ракурс. Да се потърсят мотивите водещи до една такава радикална промяна в човешкия живот. Разгледани са някои древни практики, както и съвременни измерения на аскезата.

Човекът е „социално животно” и този израз се е превърнал в аксиоматичен за науките опитващи се да обяснят човешката природа. Живеенето в общество се приема априорно, но човешката история е наситена с редица примери разчупващи този модел. Отшелничеството не е чуждо, както на западната цивилизация, така и на източната философска и религиозна традиции. Започвайки от Сидхарта Гаутама Буда минавайки през Антистен и живеещият в делва негов ученик Диоген, та чак до някои съвременни проявления на аскезата.

Нашата цел е да погледнем на живота в усамотение от психологичен ракурс и да потърсим някои специфични аспекти на този феномен. Очаквано, това начинание не се оказа лесно, поради някои обективни обстоятелства:

1. Малкият брой на лицата, които действително живеят в уединение. На територията на страната има не малко манастири, в които живеят монаси, но почти всички са превърнати в посещаеми туристически дестинации.

2. Веднъж загърбили светския живот, някои от тези лица с неохота говорят за психичния си мир, а други изобщо отказват.

3. Липсата на изследователска традиция в тази насока.

4. Оскъдност на литературата по въпроса.

Въпреки изброените по-горе трудности бе осъществена беседа с няколко монаха, както и с хора живеещи сами в отдалечени местности и махали. Също така щателно се проучиха и медийни материали относно такива лица (изказвания, интервюта, филми), както и биографиите и възгледите на известни отшелници. Посетиха се и места свързани с отшелничеството като: Аладжа манастир, Скалните манастири на река Русенски Лом, местността Метеора с отшелническите манастири в Република Гърция, както и пещерата на най-известния български отшелник Св. Иван Рилски над Рилския манастир.

Уместно е да се продължи анализа с уточняване на известния семантичен диференциал, който съществува между понятията използвани като синоними на отшелничество. Ние приемаме отшелничеството (анахоретство), като най-широкото, интегрално понятие, което имплицитно включва в себе си изброените по-долу. По своята същност то представлява отричане поради различни убеждения от цивилния живот с максимално ограничение от външни връзки и усамотен живот в пустинни места или скитничество (17). Приема се като форма на самоусъвършенстване и досег с Бога.

Един от най-често срещаните евфемизми е аскетизмът, от старогръцки – упражнявам се. По своята същност той е начин на живот, жизнен принцип характеризиращ се с прекомерно въздържание в задоволяване на потребностите, с пределно възможен отказ от блага, с цел да се постигне някакъв идеал (16). Според някои дефиниции аскезата е теория за изначалното отричане от собствените желания, отричане, което не е самоцелно, а е път към устойчивост и самодисциплина. Аскетите вярват, че това представлява добродетелен живот, който им носи духовни сили. Те смятат, че самоналожените ограничения водят до пречистване на тялото и духа и им предоставят по-голяма свобода, по-ясна мисъл и способност да не са подвластни на вредни изкушения. „Основна задача на аскезата е пробуждане активността на духа до пълното изчезване на неразумната и противоестествена функция в човека” (Марчевски, 1996). Освен от дълбоко лични мотиви, към аскетизма се прибягва и по обществени и политически причини.  

Друг евфемизъм е монашеството, от старогръцки – един, самотен, уединен живот. Монасите приемат безбрачие и се отричат от всички блага на светския живот, подчинявайки се обикновено на определен устав и служейки на идеали, достижими само по пътя на самоотричането и изолирането от светския живот (15). Те водели праведен и скромен живот, като делниците им минавали в учение, труд и молитви. Нерядко прибягвали и до мълчание с цел разговорите да не ги отвличат от мисълта за Бога. За разлика от аскетизма, мотивите за така водения начин на живот, почти винаги са продиктувани от вярата в Бога. Друга отлика е, че за аскета най-често се мисли, като за самостоятелно живеещ човек, докато монашеството се отнася както за отделни лица, така и за цели общности.

Монашеството достига своя връх в светлината на исихазма - течение в православното християнство, според което при усилена молитва и вглъбяване, вярващият може да постигне единение с Бога. Според исихазма най-важното средство за непосредственото богопознание и истинско богословие е методът на постоянната молитва. Тя бива наричана умна молитва и по своята същност представлява психофизичен метод, посредством който се постига съзерцаване на Божествената светлина и сливане с Бога. Това се постига чрез особена исихастка практика. Тя включва поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Исусовата молитва. По този начин човек постепенно достига до състояние на блаженство и в края на краищата съзира Божествената светлина (Св. Синод на БПЦ, 1930). Важно условие за истинската молитва е постигането на „внимание“, като умът се концентрира в сърцето. Макарий Египетски (роден 295/300 г. – починал 390) в своя сборник „Духовни беседи”, застъпва идеята за човека като психосоматично цяло, чиито център е сърцето. Той разкрива сърцето, като седалище на ума, управляващо душевните и телесни органи. Също така въвежда и термина „нус”, който представлява събирателно понятие за цялата психична дейност на човека – „вътрешния човек”.

Чрез промяна в начина си на живот исихастите прогонвали лошите спомени и греховните мисли от ума си и преодолявали разсейването на мисълта. Това довеждало до нравствен катарзис и създаване на психична настройка, след което се постигало исихията, безмълвието и успокоението. Исихията не е нищо друго освен събиране на сили, концентрация на усилията – духовни и физически, с цел да се осъществи пробивът отвъд пределите, пробивът към хората и към Бога. Съвременните изследвания показват, че концентрацията на вниманието по време на психосоматичния метод на молитва е съпроводено с повишена мускулна енергия. Наведената поза със силен наклон на главата спомага за притока на кръв към мозъка и за стимулиране на неговата дейност. Голямо е значението и на факта, че този ритуал обикновено се е провеждал на високо, на скалисти места и в обитаваните пещери и скални ниши. Изследване на психолози относно функционирането на психичните процеси на голяма надморска височина показало, че пониженото съдържание на кислород във въздуха предизвиква емоционален подем и дори състояние на еуфория. Тази еуфория явно корелира със съзнателно търсеното състояние на възбуда. От психофизиологична гледна точка се знае, че неудовлетвореното желание генерира възбуда, а удовлетвореното понижава същата. Антропологът Гелен отбелязва, че „аскезата подсилва вътрешноафектните свръзки, интегрираността и самообладанието на личността, свързана с изостряне на подтици, повишаване душевната будност, т. е. тъкмо едно себеизразяване посредством себевглъбяване”. В себевъзвишението пък Кречмер вижда аскетичния идеал за живота (по Киров, 1988).

За Казандзакис (1993-стр.90) „Висшата степен на аскезата се нарича мълчание. Не защото съдържанието й е крайната, неизразима безнадеждност или крайната неизразима радост и надежда. Нито защото е крайно знание, което не благоволява да говори или крайно незнание, което не знае да говори. Мълчанието означава: Всеки един, когато след всичките подвизи завърши своята служба, вече е достигнал най-високия връх на опита – далеч от всеки подвиг; не се бори, не крещи; мълчаливо, необратимо, завинаги, заедно с Космоса узрява и той, целият.” Мълчанието е в известна степен и състояние на дълбока интроспекция. Още Патонистите разбирали космоса, като възходяща стълба на самонаблюдението, като едно обръщане навътре, към себе се и нагоре, към Бога. Човекът е родово способен да има интроспективни преживявания. Тази му способност позволява да научи повече за вътрешния си свят, за собствените възможности, характер и психични качества (Мавродиев, 2011). Венец на мълчанието е посвещаване в тайните. То е пряк път към тайната, въпреки че е най-трудният. Някои от исихастите нарушавали мълчанието си заради хваление към Бога посредством пеене. Твърди се, че духовните псалми имат силен терапевтичен ефект, както за изпълняващите ги, така и за слушащите (Мутафчиев, 1994).

Друг неизменен атрибут на отшелническия живот е въздържанието, което се смятало за умение да се владее силата на характера. В широк смисъл то представлява спиране на низшето и отваряне към висшето, духовното, на скритите вътрешни усещания, понятия и чувства. Апатията при отшелника е вид душевно въздържание, различно от безразличието и равнодушието. Тя е отричане от страстите, афектите, сугестиите, въжделенията, стремежите и желанията. Както отбелязва Марчевски, никъде учението за страстите не е така разработено, както в аскетическата литература. „Нито един велик аскетически писател не е прескочил този въпрос. В древноцърковното упражнение са дадени най-великите образци на психоанализ и психотерапия, с разтваряне и унищожаване на всички изкуствени и ненормални психически комплекси и констелации (Марчевски, 1996-стр.101).”

Постът е друг начин за изцеляване и възстановяване на душевния хомеостазис, обновяване на духа и постигане на интегритет на личността. По време на поста се постига просветление и озарение. Обратно – чревоугодничеството води до фантазни образи, нисши желания и изкушения. Отказът от всякакви излишни вещи и материални съблази също е характерен. Типичен пример в тази насока е Диоген, който счупил единствената си чаша, когато видял едно момиче да пие вода от шепите си. Показателна е и случката, когато Александър Македонски го попитал какво може да направи за него, а той просто го помолил да не му прави сянка.

Тежкият физически труд също е препоръчван като средство срещу пороците. Телесният покой е тежък грях и грозен симптом за разслабването на душата и ума, извор на ленивост и безгрижие. Празността е началото на помрачаване на душата, но който се грижи за душата си, трябва да пренебрегне телесния покой, защото душевното дело е по-добро от телесното (Лука XII, 16-21). Нарушаването на телесния покой често бил съпроводен с откровено причиняване на болка, чрез самобичуване, усмиряване и др. Целта била да се подобри контрола върху тялото, а от там и върху душата (Flood, 2008). Болката е в основата и на изброените от У. Джеймс (2003) шест различни психични равнища на аскетизма: отвращение от удобствата; любов към чистотата; готовност да правим жертви пред Бога; песимистично усещане за себе си; при психопатичните личности - това е фиксидея; болката се чувства като удоволствие. В тази връзка естествено възниква въпросът, имат ли връзка мазохизма и крайния аскетизъм? Ако изпитанията и трудностите ти носят удоволствие, ако приемаш страданията като дар божи и изпитваш радост от тези страдания, това не е ли вид мазохизъм. Отговорът е по-скоро не, защото мазохиста превръща болката в цел, а аскета я възприема като средство.

Краен израз на отшелническия репертоар от въздържателно поведение, вероятно е целомъдрието. Незадоволяването на една от най-мощно подчиняващите душевността потребности се превръща в източник на по-висши форми на активност. Кречмер по този повод отбелязва, че половият нагон е най-важната задача за овладяване, която стои в основата на много аскезни системи. Един от големите познавачи на човека – Балзак в „Братовчедката Бет” пише: „Като всички аномалии, и девствеността притежава особени качества и смайващо величие. Живот, чиито сили са пестеливо пресметнати, черпи от девствеността неизмерими възможности за издържливост и устойчивост. Мозъкът се обогатява от запазените му способности...Девствеността ...е майка на великите дела” (по Киров, 1988).

Както става ясно, отшелничеството е един принцип за духовно самозапазване и израстване посредством психична дисциплина и остояване на житейските изкушения. Ава Таласий говори за обуздаване на душата, защото голямата загуба на сили чрез страстите води до разслабване, ленивост и безгрижие, до помрачаване на ума и малодушие, до болести на духа: съмнение, отрицание, страх и отчаяние (Добротолюбие, 1965). Комулативния ефект от незадоволяване на потребностите намира израз в повишаване на активността и готовността за дейност. Примерите в тази насока са много. Редица видни личности, таланти, гении, които се отделят от света, лишават се от блага, а понякога и съзнателно се измъчват, на даден етап се връщат в обществото готови за творчески достижения и подвизи. Същият път извървяват и религиозни водачи, светци, революционери и реформатори. Самият Буда след години на крайно отшелничество получил просветление и се завърнал сред хората да ги учи в продължение на 45 години.

Не липсват и съвременни проявления на аскезата, които най-общо можем да разделим на две. Едните са предпоставени от културно-исторически, политически, религиозни и други фактори и касаят предимно малка до средна група от хора. В тях обикновено се възпроизвежда аскетичен модел, заложен поколения преди това. Другите са плод на дълбоко лични мотиви и в общия случай представляват индивидуално решение за бягство от цивилизацията.

Към първите могат да се причислят бедуините, които представляват арабски номадски групи обитаващи пустинния пояс простиращ се от атлантическото крайбрежие на Сахара през Западната пустиня, Синай и Негев до източното крайбрежие на Арабската пустиня. Те се занимават с пастирство и минават за една от най-консервативните части на обществото. Известни са със силната си съпротива срещу всякакво външно влияние. Тук също могат да бъдат отнесени и някои общности живеещи в Тибет и Непал, както и откритото преди около 2 години племе в непристъпните гори по поречието на река Амазонка. Това откритие шокира човечеството с факта, че и през XXI век все още има хора непознали цивилизацията.

Релевантна е и историята, която се разкрива в документалния филм „Загадките на Сибир”. В него са използвани кадри от откриването на семейство староверци, живеещи изолирано в дълбоката сибирска тайга. Староверците са ортодоксални християни, които преди 300 години били преследвани и оцелелите са принудени да заживеят в най-отдалечените места на Русия. Откриването на семейството става съвсем случайно при полет с хеликоптер, а при осъществяването на контакта, шокът е пълен и за двете страни. Оказва се, че семейството живее съвсем скромно в дървена колиба с оскъдна покъщнина, прехранвайки се с горски плодове, картофи, лук и риба. Утежняващи битието се явяват и условията на средата – екстремалните отрицателни температури, хищниците и съсипаните реколти. Разбира се, този съвременен аскетизъм дори не предполага за достиженията на съвременната цивилизация. Електрическата крушка и телевизора разбираемо се оказват непознати и будят голям интерес. Удивлението обаче е пълно, когато на един от членовете на семейството, му се отдава възможност да пътува с влак и хеликоптер. По ирония на съдбата тяхната колиба едва не бива разрушена от едно от последните достижения на цивилизацията – паднал наблизо сегмент от руска космическа ракета. Поканени да доживеят дните си сред хора, староверците категорично отказват споделяйки, че там се чувстват добре и само в уединението сред тайгата могат да достигнат до Бог.

Вглеждайки се в живота на такива общности могат да се изведат някои психологични закономерности. За всички тях явно е характерно едно по-високо ниво на колективна отговорност. Движещата сила на потребността от индивидуална изява или не съществува или е дълбоко потисната. Като, че ли настъпва едно идентифициране на собствения Аз с този на единния колективен организъм. Аскетичните традиции за тези общности са форми на колективна памет (Bosgraaf, 2008). Това е процес на страстно себеотричане минаващо през безкористна всеотдайност и посветеност, както на общността, така и на някаква свещена кауза. Вярата в свещени каузи както твърди Е. Хофър е в значителна степен заместител на загубената вяра в самите нас. Онези, които биват привлечени са не онези, които възнамеряват да укрепят и издигнат драгоценното си Аз, а онези, които жадуват да се освободят от него, като нещо нежелано. Хора без лична перспектива и достойна цел в индивидуалното си развитие. Те разглеждат личния интерес като нещо порочно и лошо, носещо нещастие. Всичко, което се предприема в името на Аза, изглежда предварително обречено. Нищо вкоренено и намиращо оправдание в Аза не може да бъде добро и благородно (Хофър, 2001).

Характерно за тези общности е и едно автономно мислене, мислене за общността като самодостатъчна. За тях другият свят е враждебен и изпълнен с опасности. Явно душевният комфорт, който подсигуряват на отделните си членове тези общности, ги превръща в генератор на всеобщ ентусиазъм. Интересен епифеномен е и факта, че когато даден индивид има възможността да напусне така сложеният му живот, той отказва. Посвещаването и всеотдайността се оказват по-силни от изкушенията на цивилизацията. Верността и себеотдаването са по същество вкопчване в нещо, което би могло да придаде стойност и смисъл на иначе празния живот. Ето защо заместителя винаги се прегръща страстно и докрай.

Различно стоят нещата при хората, които съзнателно избират отшелничеството, без то да е наложено от някакви родови и традиционни фактори или стереотипи. Мотивите за едно такова решение са строго индивидуални. Често пъти съвременният човек е преситен от благата и суетата на модерния живот и изпитва потребност да се обърне към духовното, да остане насаме със себе си. Типичен пример в тази насока е бившият брокер от Уолстрийт, който загърбва лъскавите костюми, GSM-а и лаптопа и става монах Никанор в Черногорския манастир. „Видях как милионите се стопяват само за минута. В гроба ще занесем не имотите и славата, а добрите си дела”, твърди Никанор, който с познанията си привлича пари от САПАРД за ремонт на манастира и отглежда животни заедно с другите монаси. Според него кризата е резултат от човешката алчност и не е лошо хората, които консумират повече отколкото съзидават, понякога да страдат, което ще ги направи по-отговорни. Явно пренаситен от светските съблази, изцеление за душата си в монашеството потърси и известният коафьор Дим Дуков, който за известно време живя в манастир, подстриган като брат Дамаскин.

Мотивите за такова решение могат да бъдат и дълбоки житейски драми, разочарования, както и изкупването на голям грях или даването на обет. Последното се явява повод за майка Екатерина, през 1981 година да постъпи като послушница в  свищовския манастир "Св. Св. Петър и Павел" и в продължение на 24 години да пази мълчание. Тя го прави по повод даден обет, още от времето, когато мъжът й бил на фронта. При второто си подстрижение за схимонахиня, майка Екатерина дава обет за мълчание и пълно отричане от външния свят. Това е един от най-тежките обети. При него в продължение на определен период схимницата не трябва да разговаря с околните. Разрешено й е единствено да издава глас, когато чете молитви или пее църковни песнопения. Има право да произнася не повече от 7 думи на ден. Времето на даденият обет за мълчание на вече 90-годишната майка Екатерина отдавна е изтекло. Въпреки това тя продължава да го спазва и да бъде изключително пестелива на думи. Животът подчинен на вярата, строгият пост, вечната молитва и мълчанието са я дарили с мъдрост и всяка от малкото произнесени фрази е изпълнена с житейска философия. От 7 години монахинята живее сама в малкия манастир полагайки грижи за него и извършвайки ремонти със скромната си пенсия от 120лв. Съсухрената старица не гледа телевизия, не чете вестници и не се интересува от живота извън стените на манастира.

Големият грях пък е в основата на обръщането към отшелничеството и Бога, на 98-годишният жител на село Байлово, Добри Добрев. Беловласият старец твърди, че някъде към средата на живота си сторил голям грях, след което се обърнал към вярата. От тогава той живее сам в селската църква. Облечен е в собственоръчно изработени дрехи и цървули. Храни се с това, което му оставят хората: хляб, ябълки, сладки, а социална си помощ, както и средствата от просията му пред столичния храм „Св. Александър Невски”, спестява. До преди няколко години, дори пеша изминавал разстоянието от селото до столицата. До момента има събрани и раздадени над 80 000лв. на църкви и манастири. Неговото житейско кредо е в унисон с името му, а именно да прави добро.

Същата духовна величавост се среща и при хората живеещи в уединението на откъснати от цивилизацията населени места. Населени места е силно казано, защото в общия случай тези махали са обитаеми от няколко човека, а понякога и само от един. Условията на живот са повече от спартански. Електричеството, телевизията, комуникациите са имагинерни понятия, без реално измерение в бита. Храната е еднообразна и оскъдна, но за сметка на това здравословна. Минаващият веднъж седмично или по-рядко подвижен магазин, както и работещото на батерия радио се оказват една от малкото връзки със света. По-всичко личи, че този начин на живот е калил хората, както физически, така и психически. Те стоически понасят несгодите и с лекота устояват на съблазите на модерния живот. Доказателство за това е отказа на по-голяма част от тях да отидат да живеят в града при своите деца. В тази насока са и патоса и сантимента, с който разказват за отминалите времена, на по-населените тогава селища.

Този им живот и факта, че са останали близо до корените, явно се оказва за тях някаква форма на психична подкрепа. Те гледат от високо на светската суета и дребнотемие. Скромността, честността, смирението са истинските  житейски стойности за тях. Борбеност, издържливост, свободолюбие, чест, са само част от техните качества. Чистият въздух, бистрата планинска вода, собствено произведената екологична храна, се оказват успешна алтернатива на финикийските знаци. Животът без часовник, липсата на стрес се отразяват положително на психичното им благополучие, съдейки по широките усмивки и достолепната възраст на по-голяма част от тях.

Редица интелектуалци също избраха спокойствието и уединението на откъснати планински селца. Георги Данаилов, Любомир Левчев, Георги Черкелов са само част от многото дръзнали да напуснат светлините на прожекторите. Животът на известните личности е истински водовъртеж: интервюта, участия, контакти, проблеми и пр. Всичко това уморява, изчерпва и състарява. Достигнали точката на насищане, тези хора предприемат активни действия да спасят себе си. Предприемат едно бягство към свободата, бягство към себе си. Както казва Щайнер (1993) на определен етап обществото освобождава човека от своите окови. Окончателната шлифовка човекът може само лично да си придаде. В този смисъл с акта на своето социално отдръпване, човек овакантява повече време за себе си, успява да се оттърси от всичко, което го е фрустрирало и да преоцени жизнените си приоритети. Това винаги има катарзисен ефект, особено ако е съпроводено и с отказ от вредни привички и пороци. След един дълъг период на усамотение, твореца обикновено излиза по-силен, зареден с нови идеи и творчески ентусиазъм. Както отбелязва Gehlen (1966) аскезата посредством редуциране и изключване на вредните въздействия представлява продължаване на процеса на създаване на човека. Тя е един от пътищата за неговото еволюиране. Всеки мислещ човек е малко или повече отшелник, нуждаещ се от пространството на уединението, за да открие себе и света чрез ценности, които надхвърлят собственото му его.

Същият принцип споделят и други съвременни аскети в лицето на самотни мореплаватели, които със своите яхти кръстосват световния океан; алпинисти; полярни експедиции и мисии, които продължават месеци, дори години. В общия случай това са хора, които са преуспяли и постигнали всичко в битиен аспект, но в личностен все още изпитват някакви дефицити. В този смисъл, когато потребността от реализация в дадена сфера бъде напълно уплътнена, в човек се зараждат нови, по-висши потребности, от преоткриване на себе си, от самоактуализация. Тяхното отшелничество е реакция срещу материалния свят, срещу хедонизма и отдръпването от духовното. Уединението в екстремалните условия на най-отдалечените точки на планетата се явява една нова кауза, една нова борба, борба със собственото Аз. Това да надскочиш себе си, да идеш до предела, та и отвъд, се явява източник на неизчерпаема емоция и удовлетвореност. В такива ситуации човек открива у себе си неочаквани способности и потенциал. Открива също, че лимитите са само в неговото съзнание, съзнание познало себе си и превърнало се в самосъзнание.

Феноменологията на преживяванията свързани с отшелничеството е строго индивидуална и трудно могат да бъдат изведени радикални обобщения. Едно обаче е сигурно прилагането на аскетски практики спомага за развитие на волята и дисциплината, за изчистване на съзнанието, за изграждане на една по-обективна Аз-концепция и ревитализация на психичния статус.

                               Библиография

1. Джеймс, У., Разновидностите на религиозния опит, „София- С.А.“, София, 2003 г.

2. Исусова молитва. Из Откровени разкази на един странник пред неговия духовен баща. Издание на Св. Синод на БПЦ, София, 1930.

3. Казандзакис, Н., Аскетика. София, 1993.

4. Киров, К., В търсене на човека – психологически есета. Наука и изкуство, София, 1988.

5. Лука, Свето Евангелие. Свещено писание. Издание на Светия Синод на Българската църква, 1992.

6. Мавродиев, С., Ракурси към интроспекцията. Сборник Приложна психология и социална практика. УИ „Черноризец Храбър”, Варна, Том I, стр. 103-112, 2011.

7. Марчевски, И., Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии и светлини. Монархическо – Консервативен съюз, 1996.

8. Мутафчиев, К., Жезълът на Мойсей – разкрития на исихастите. ИК „Христо Ботев”, София, 1994.

9. Таласий, А., За любовта I, §39; II, §2. Добротолюбие. Том трети, 1965.

10. Хофър, Е., Истинският вярващ. София, 2001.

11. Щайнер, Р., Философия на свободата. Димо Даскалов, Стара Загора, 1993.

12. Bosgraaf, E., Asceticism in Transition: Exploring the Concepts of Memory, Performance and Ambiguity in 20th Century Dutch Monastic Life. Numen: International Review for the History of Religions, Vol. 55 Issue 5, p. 536-560, 2008.

13. Gehlen, A., Der Mensch. Frankfurt, 1966.

14. Flood, G., Asceticism and the Hopeful Self: Subjectivity, Reductionism, and Modernity. Cross Currents, Vol. 57 Issue 4, p. 481-497, 2008.

15. http://bg.wikipedia.org

16. http://bg.wiktionary.org

17. http://rechnik.info

ТЕЛЕСНИТЕ МОДИФИКАЦИИ КАТО КРАЕН ИЗРАЗ НА ЛИЧНОСТТА
Теодор Гергов

Телесните модификации погледнати в тесен смисъл са интервенции насочени към възстановяване и поддържане на здравето. Интервенции целящи да възстановят работоспособността на индивида и да допринесат за по-пълноценен живот. Често обаче, липсва здравословен проблем и тогава на телесните модификации може да се гледа като на „медико-козметични” услуги. В този случай спецификите на телесната конституция, които до скоро не са предизвиквали проблем, вече се разглеждат като звена изискващи корекция. Тогава телесната модификация има естетическа цел - да доближи реалния външен вид на лицето към съвършената представа за това как то трябва да изглежда. Понякога обаче, зад преследвания естетическия ефект, стоят по-дълбоки цели. Такава цел може да бъде изразяването на личностната идентичност.

Телесните модификации като част от културния контекст

Посредством промяната на определена част от тялото си лицето може да демонстрира принадлежността си към определена каста или субкултура. Телесната модификация може да е свързана и с прилагането на определени традиции и обичаи. Отколешна практика в редица племена и народи е жените, а понякога и мъжете да преминават през „разкрасителни процедури”. Например кенийските и севернотайландските жени са известни със своите удивителни разтеглящи врата огърлици, които носят перманентно. Те са наричани "дълги вратове" или "жени-жирафи" и са способни да поберат до 25 метални халки на своите вратове. Децата получават своята първа халка на 5-годишна възраст. Когато броят им достигне 25, общото им тегло се равнява на около 2 килограма. Твърди се, че ако се махнат халките вратовете ще се счупят, тъй като са прекалено издължени и изнежени и не са способни да понесат тежестта на главата. Жените правят това водени от естетически съображения, вярвайки, че по този начин стават по-привлекателни, отговаряйки на социалните очаквания на тяхната общност [9, 11].

Сходна практика се наблюдавала и в Древен Китай, където имало култ към малките стъпала на жените. Там майките започвали да стягат ходилата на дъщерите си с бинтове, още когато момичетата били на 5-6 години. Постепенно петата се свивала към прегънатите пръсти и сводът се извивал. Веднъж седмично бинтовете се махали за няколко минути и ходилата се почиствали. След няколко години малките пръсти изсъхвали и се отстранявали. Момичетата доброволно се обричали на мъките, единствено и само да бъдат желани. Обикновени стъпала имали само презрените жени от нисшето съсловие. Размерът на миниатюрните копринени обувчици, които обували, не трябвало да надвишава 10 сантиметра. Придвижването било истинско изкуство. В някои случаи се стигало дотам, че жената не можела да ходи самостоятелно и се налагало да бъде носена на ръце. Тогава гальовно я наричали „жена за прегръщане" [10].

От своя страна пък маите, които били поклонници на слънцето искали във всичко да приличат на божеството си. Връх на съвършенството за тях били кръглото плоско лице и носът, образуващ права линия с челото. Тази форма се постигала, като в ранна детска възраст се привързвало специална дървено приспособление към лицето и мекият още череп се деформирал по определен начин. Кривогледството било ценено като елемент на женската красота. Когато в семейството се раждало момиче, родителите закрепвали към люлката му специални топчета. Колкото повече топчетата се люлеели пред бебето, толкова по- кривогледо ставало то. Това му гарантирало бъдеща популярност сред младежите. Маите също изпилявали своите зъби и инкрустирали зъбните остатъци със скъпоценни камъни. Племенното изпиляване на зъбите се извършва ръчно, с помощта на различни пособия, направени специално за целта и обикновено се правело на горните резци. Исторически погледнато, този вид телесна модификация се е практикувала от много култури. Докато при маите зъбите си изпилявали само хората от висшето общество, то аборигените и суданците го правели при навършване на пълнолетие. В Бали пък зъбите се изпилвали, тъй като на тях се гледало, като на превъплъщение на гнева и други негативни емоции. Разтягането на кожата също е широко възприето в редица общества, като особено популярно е това на ушите [10]. 

Понякога телесните модификации не целят постигането на определен естетически идеал – напротив. Например племето Апатани, което живее в Североизточна Индия, смята своите жени за толкова красиви, че се налага да ги загрозят като превенция срещу инвазия на враждебни племена. Начинът е чрез поставяне на големи дървени тапи в основата на двете ноздри. Традиция, която се е зародила преди векове и все още се практикува [11].

Обусловените от културата телесни модификации могат да бъдат и начин за изразяване на принадлежността на лицето към определена възрастова група – например наличието на белези по лицето в някои африкански култури показва готовността на жената да бъде съпруга. Повечето момичета от племето Динка не плачат, когато местният магьосник извади нагорещения си нож и го опре в лицата им. Ако те понечат да заплачат или да реагират на болката, по какъвто и да е начин, рискуват да загубят уважението на общността. Друг пример е практиката за изглаждане на гърдите в Камерун, при която майката или бабата на момичето се опитват да забавят половото съзряване на своята дъщеря или внучка, като задържат развитието на появяващите се вторични полови белези чрез притискане, удряне и гладене на гърдите на момичето с камък, дърво или метал. Процедурата отнема около половин час, веднъж на всеки две седмици, и се осъществява в продължение на няколко месеца [3].

Процесът на възмъжаване при момчетата в някои общества също е съпроводен с брутално отношение към тялото. Практиката на обезобразяване на лицето е широко разпространена в Судан и е символ на мъжественост. В Тайланд преходът от детството към зрелостта е белязан от пробиването на устната кухина с големи метални шила. Младежите сами извършват този екстремен пиърсинг, а целта е игнориране на болката и изпадане в медитативно състояние, при което е възможна комуникацията с боговете. Сходна е и церемонията по идентифицирането на мъжете в Папуа и Нова Гвинея. На нея старейшините режат с бръсначи кожата на младите мъже по специфичен начин, така че тя да заприлича на алигаторска. Вярва се, че алигаторът ще „изконсумира” детското у младежите и те ще станат мъже [9].

Посредством телесните модификации може да се изрази и мястото в племенната йерархия. Една такава практика, характерна за някои райони на Африка и Амазония е поставянето на флеш за устни. Той представлява диск, който се поставя в предварително направена дупка, с цел да разтегли долната, горната или и двете устни. Смята се, че това е израз на социална и икономическа значимост [9, 11].

Както става видно, мотивите за телесните модификации могат да бъдат най-различни – естетически, религиозни, сексуални, социално-икономически и др. Независимо от генезиса си, тези телесни трансформации будят съмнение относно тяхната хуманност. Част от посочените практики предизвикват възражения дали е налице действително съгласие от страна на практикуващите ги лица. Причината за тези възражения са най-често младата възраст на лицата и упражнявания спрямо тях културен натиск. Влиянието на общността в случая едва ли е дискусионно, особено в една по-ранна възраст, когато личността е чувствително по-податлива на външни въздействия.

От друга страна може да се предположи, че груповата принадлежност минимизира ефекта от тази своеобразна репресия спрямо тялото. Фактът, че си като всички останали, че не си различен, вероятно спомага за по-спокойното възприемане на променения облик и болките и несгодите, с които той е свързан. Нещо повече, на него явно се гледа, като на атрибут способстващ за отъждествяването с дадената общност и културните й традиции. Това предполага и една по-щадяща трансформация в личностен план, едно по-пълно припокриване между личния и социалния Аз-образ.

Телесните модификации като форма на ексцентризъм

Съвременното общество изобилства от примери за телесни модификации. Те  не са присъщи само за миналото или пък за отделни общества, напротив тяхното проникване в съвременната цивилизация е все по-дълбоко. Докато до преди години татуировките бяха част от субкултурата на определени кръгове, то днес са масово явление. Все по-често се среща информация за хора, покрили напълно своето тяло с татуси. Част от тях стигат до крайности татуирайки дори венците си и очните ябълки. Друга широко застъпена тенденция е пиърсингът. Пробиването на тялото и окичването му с всевъзможни обици, капси, флешове и други, добива застрашителни размери при някои лица. Нерядко се прибягва и до силиконови и метални имплантанти, например под формата на рога [3, 8, 12].

Но какво стои зад този своеобразен бодиарт? Какво кара хората да се подлагат на всичко това? За разлика от лицата, чиито телесни модификации са дело основно на традиции и културен натиск, то тук става въпрос за доброволен и осъзнат избор.

Първото, което прави впечатление е естетическата стойност на една такава инвазия спрямо собственото тяло. Изкуство, приумица или обикновен кич, всеки може сам да прецени. Едно обаче е сигурно, отношението към тези интервенции варира от крайно неодобрение до издигане в култ. Именно в провокацията към другите вероятно се крие генезиса на едно такова решение. Посредством телесните модификации е възможно да се демонстрира различие или обществен протест. Протест срещу общоприетото, срещу масовите естетически идеали, срещу нормативите на обществото. Цели се известна скандалност, което се доказва и от проведено изследване сред лица с телесни модификации. Установява се също, че тези лица са с по-безразборно сексуално поведение, а на модификациите се придава сигнална функция [7].

Често пъти модификациите се правят с оглед поддържането на определен социален имидж. На тях се гледа, като на своеобразен бранд, с който лицето започва да се отъждествява. Получава се силна фиксация спрямо външния вид, а модифицирането на тялото се превръща в начин на живот. Този вариант на себеизразяване понякога взима връх и започва да доминира над всички останали активности на личността. Стига се до инвестиране на цялото време, средства и енергия в сдобиването с телесни „украшения”, често пъти и с цената на обективни рискове за здравето (алергични реакции, инфекции и болести предавани по кръвен път). Това поведение изглежда е в релация с констатираната от Delazar повишена екстровертност при тези хора [4]. Склонността да бъдеш неизменен център на внимание, да фокусираш постоянно погледите върху себе си, вероятно се дължи и на липса на внимание в по-ранните етапи на онтогенезиса. Това се компенсира от едно свръх желание за изява, като някои от тези лица са перманентна част от циркови и шоу програми, телевизионни рубрики и предавания, а други дори са лица на козметични компании.

Други изследвания изтъкват стремежа към уникалност и сензация като основни мотиви за „телесната орнаментика” [5, 6]. Остава отворен обаче въпроса, дали прекаленото ангажиране със собственото тяло, не се превръща в своеобразна форма на нарцисизъм. Нещо повече демонстрираната власт над тяло, вероятно кара личността да се чувства силна и значима. Тук определящо е твърдението „Аз съм господар на моето тяло”! Тази форма на търсене на идентичност чрез тялото понякога добива и съвсем крайни измерения.

Екстремни телесни модификации

Съществуват и екстремни форми на телесни модификации целящи да доближат в максимална степен външния вид до този на даден вид животно. Това се постига чрез серия от интервенции, включващи изменение на костната структура на лицето, промяна на формата и големината на ушите, на дължината и формата на определени зъби, смяна на цвета на очите, татуиране, поставяне на имплантанти и на външни животински органи (рога, опашки), които понякога са съпроводени и с механизми за задвижването им. Макар подобни действия да изглеждат налудничаво, те се превръщат във все по-честа практика в глобален аспект. Вече са широко известни човекът гущер, тигър, куче и др.

Но какво кара хората да изглеждат като животни и да бъдат възприемани като такива? На този въпрос е трудно да бъде даден еднозначен и достатъчно задоволителен отговор. Ставру [1] отбелязва, че това желание може да бъде отнесено към определени обичаи и религиозни традиции, които целят връщане към животинската природа на човека. Той привежда примери за различни секти фаворизиращи приближаването на човека до животното. Освен като реминисценция на поставени извън закона древни практики, желанието на хората да станат животни може да бъде открито и в "модата" на живия тотем - създаване на получовек-полуживотно. Като причината за тази мода Ставру [1] посочва двойнственото положение на младите хора в съвременния свят. Макар и физически да се чувстват напълно пораснали, обществото отказва да ги третира като възрастни докато не завърши продължителното им обучение, а дори и известно време след това. Липсва някакъв формален социален акт на инициация, който да изпълни “въвеждането” на младите в “тайните” на възрастните. Този неустойчив и колеблив преходен статус кара младите хора да търсят убежище и собствена (алтернативна) идентичност, включително във формата (ролята) на животно. Подобна реакция може да се разглежда като своеобразен отказ на лицето да се приобщи към отхвърлящия го “свят на хората”.

Възможно обяснение на тези крайни трансформации е и психичното разстройство известно като дисморфофобия, което се изразява в изключително негативно и необективно възприемане на собствения външен вид. Като последица от това се прибягва до серия от интервенции, целящи да подобрят биологичните дадености. Реакция спрямо биологичната предопределеност е и промяната на пола, която също се явява екстремна телесна модификация. Зад нея явно стои разстройство на половия идентитет, едно противоречие между телесния и психичния пол на лицето [2].

Обобщение

Независимо от вида си телесните модификации проникват все по-дълбоко в съвременното общество. Мотивите за тяхното реализиране са различни и вероятно са най-добре известни на самите модифицирани. Едно обаче е сигурно. Те са предшествани от сериозни промени в личностен план. На тялото започва да се гледа като на инструмент за себеизразяване. Чрез него се общува с другите, чрез него се става разпознаваем и се реализира потенциалът като личност. Получава се едно припокриване на тялото и личността.

Литература:

[1] Ставру, С. (2012). Имат ли хората право да се превърнат в животни? www.challengingthelaw.com

[2] Ставру, С. (2011). “Представлението на органите” – правото в търсене на човешката идентичност. www.challengingthelaw.com

[3] Ставру, С. (2011). Съгласието при лечение и при телесна модификация. www.challengingthelaw.com

[4] Delazar, M. (2005). The relationship between self-esteem, objectified body consciousness, personality traits and body modification: An exploratory study. Dissertation Abstracts Inter- national: Section B: The Sciences and Engineering, 65(10B), 5395.

[5] Roberti, W. Storch, A. (2004). Sensation seeking, exposure to psychosocial stressors, and body modifications in a college population. Personality & Individual Differences. Vol. 37 Issue 6, p. 1167-1177.

[6] Tate, C., Shelton, L. (2008). Personality correlates of tattooing and body piercing in a college sample: The kids are alright. Personality & Individual Differences. Vol. 45, p. 281-285.

[7] Wohlarab, S., Stahl, J. (2007). Differences in Personality Characteristics Between Body-Modified and Non-Modified Individuals: Associations With Individual Personality Traits and Their Possible Evolutionary Implications. European Journal of Personality, p. 931-951.

[8] www.bme.com

[9] www.inews.bg

[10] www.lubbopitko.blogspot.com

[11] www.nationalgeographic.bg

[12] www.temadaily.bg

Психолого-педагогическата ерудиция като предиктор за ефективност на учебно-възпитателния процес

Теодор Гергов, Христина Христова

Резюме:  Качеството на образованието е тема, която е винаги актуална. Един от факторите, които го детерминират, е психолого-педагогическата ерудиция на преподавателя. Този доклад представлява опит за обобщение на по-значимите личностни и професионални качества на педагога, както и на психолого-педагогическите подходи, които допринасят за повишаване ефективността на учебно-възпитателния процес.

Ключови думи: психолого-педагогическа ерудиция, професионална компетентност, учебно-възпитателен процес, ефективност, професионално-личностни качества

Учебно-възпитателният процес е сложен процес, върху който поляризира взаимодействието на множество фактори. Един от тези фактори е именно психолого-педагогическата ерудиция на преподавателя. Той се явява субектът обезпечаващ въздействията в диадния процес и в този смисъл неговите качества са ключови за крайната ефективност.   

Проблемът за педагогическото майсторство е изконен. Той винаги е занимавал учени, педагози, психолози и практици. Разнопосочният интерес към проблематиката е обясним предвид това, че педагогическата професия е комплексна, интегративна и многоаспектна. Това налага и възникването на педевтологията като междудисциплинарно научно направление за проучване на дейността и личността на учителя [4]. Кратката историческа ретроспекция показва, че още Макаренко отделя внимание на психолого-педагогическата ерудиция и в частност на ролята на самия преподавател за собственото си професионално израстване и утвърждаване [3]. Професионалната компетентност е важна част от професионалното развитие на личността. Това важи в пълна сила за професионалната изява на педагога, в чиито ръце е формирането на идните поколения. Е. Сапогова [14] отбелязва, че това, което прави професионалиста такъв е именно психологическото съзнание за естеството на дейността, която извършва.

В научната литература липсва единно становище за това какво представлява психолого-педагогическата ерудиция. Въпреки това се забелязва консолидация около схващането, че тя е съвкупност от делови и професионални качества, които способстват за подобряване на взаимодействието с учащите и повишаване ефективността на цялостния учебно-възпитателен процес. Един от важните аспекти на психолого-педагогическата ерудиция, са теоретичните знания и практически опит на педагога. Те включват високо ниво на обща култура, задълбочени и обширни знания в областта на преподаваната дисциплина, общата, възрастовата и педагогическата психология, както и умение да се използват в обучението и възпитанието. Колкото по-високо е нивото на педагогическото майсторство, толкова по-голямо влияние оказва то върху личността на обучавания.

Друг съществен елемент на психолого-педагогическата ерудиция е свързан с качествата на личността, които притежава учителя. Тези качества заемат ключово място в неговия професионален труд, позволявайки му да контролира и решава своите професионални ангажименти. Само личност може да формира личността „само характер може да създава характер” [4-стр.516]. За успешното протичане на учебния процес от голямо значение е дейността, която извършва педагога, неговият стил на общуване и ръководство. Л. Десев [4] и Г. Енева [5] подчертават, че професионално личностните качества, значими за учителската професия са „една цялостна психограма съдържаща множество категории” [4-стр.520]. Двамата автори предлагат пет групи личностни качества: нравствени и комуникативни, интелектуални и речеви, емоционално-динамични, волеви, креативни или творчески. 

В тази връзка  Г. Енева [5] посочва типовете учители изведени от В. Н. Сорок – Росински и Е. Г. Костяшкин. На база на стила на поведение, отношението към работата и особеностите на характера в психолого-педагогическия процес, те обособяват три типа учители, а именно: 

уители-теоритици – те притежават професионална подготовка и добросъвестност в работата.

учители-реалисти – те имат умения за ориентация в околния свят (предмети и хора), в настроенията на учащите. 

учители-артисти, интуитивисти – те обръщат особено внимание на упражняването, затвърдяването и повторението на учебния материал. Вдъхновението и интуицията определят тяхната активност. 

Г. Енева [5] добавя още, че  типовете учители могат да се разглеждат в тясна връзка с възрастта на учащите се и умението да се работи с тях. В начална училищна възраст най-често се срещат  емоционалният и организаторският тип учители, в средна училищна възраст – волевият, а в горна училищна възраст – интелектуалният.

Във връзка с психолого-педагогическата ерудиция като предиктор за ефективен учебен процес П. Николов, Л. Кръстев, Н. Александрова [8] и Л. Десев [4] обособяват три главни аспекта, към които трябва да се придържа учителя. Те са следните: 

Обич към децата, подрастващите и дружелюбно отношение към тях. Толстой издига обичта към детето до равнището на основен педагогически принцип. Само чрез такава обич учителят може да възпитава. Той е втори родител на човека. 

Обич и преданост към обучението и възпитанието. Горски изтъква, че децата трябва да бъдат възпитавани от хора, които имат влечение към тази работа. 

Педагогически оптимизъм, който се характеризира с увереност в победата над трудностите и мобилизация за успешна работа. Този оптимизъм се поддържа от съзнанието на учителя. 

П. Николов [9] акцентира и върху други качества, които трябва да притежава успешния учител. Те са следните: 

Педагогическа общителност със задължителен елемент на емпатия - като трайно интелектуално - емоционално взаимодействие, регулирано от крайната цел на учебно-възпитателния процес и отличаващо се с цялостност и непрекъснатост, с многостранност, активност, динамичност и креативност;

Педагогическо творчество - то намира конкретизация в организираната, целенасочена педагогическа дейност за формиране личността на ученика;

Педагогическа наблюдателност - тя се свързва с възприемането и отчитането на незначителните и несъществени на вид моменти в поредицата на дидактическите ситуации, в отразяване на тяхното изменение, в тяхното оценяване, систематизиране и класифициране;

Емоционална устойчивост - благодарение на нея учителя поддържа нужната увереност в правилността на собствените си оригинални решения. Тя го улеснява в ориентирането му, в последователността на решението на задачите, в неговата гъвкавост и адаптивност;

Педагогически такт – способността за индивидуален подход във всяка конкретна ситуация, умела комбинация от най-подходящи средства и методи за положително влияние върху учениците. „Това са способности, които се изразяват в умения да се балансира между твърди изисквания и отстъпчивост, съпроводено с уважение към индивидуалните интереси и склонности на учениците” [9-стр.135].

Ат. Ников [7] и Г. Енева [5] извеждат още няколко вида педагогически способности, които трябва да притежава учителя като предиктор за успешен учебен процес. „Това са такива образувания на неговата психична дейност, които са свързани и вътрешно определят качественото своеобразие и равнище на реализация на неговите основни професионално-педагогически функции” [7-стр.239]. Тези способности са:

организаторска – това е основна функция, в която най-пълно се отразява професионализмът, способност необходима за организиране на учебната дейност на педагозите.

комуникативна - тясно свързана с две важни функции на учителя – да преподава и да общува с учениците.

конструктивна - проектиране, програмиране, предвиждане на основните цели и задачи на всеки урок.

гностическа - съвкупност от умения и желание за собствено научно-педагогическо усъвършенстване и умения за обогатяване на средствата за ефективно обучение. 

Друг важен аспект на психолого-педагогическата ерудиция е свързан със способността за мотивиране на учениците по време на учебния процес. „Учебните мотиви се формират по-ефективно, ако се осигури възможност на учениците да следват собственото си израстване” [10-стр.78]. П. Николов подчертава, че за да бъде възможно това са необходими специални процедури от страна на учителя. Той обобщава тези процедури с общото название ”диагностика” – за формиране на мотивацията на учениците по време на учебния процес [10]. Част от тази „диагностика” включва системно наблюдение на учениците в различни ситуации; тестови проучвания на различните личностови особености, индивидуални беседи и анкети, чрез които учителят диагностицира равнището на развитие на всеки ученик от класа. Далеч по-трудна и деликатна е друга задача на педагога, а именно да представи тази индивидуална оценка на всеки по начин, по който тя да стане негова самооценка. Последната задача не е еднократна, а постоянна, както е постоянно и развитието на всеки ученик. Ако учителят направи това успешно, той ще реши едновременно две важни задачи: информираният ученик ще се мобилизира съзнателно и ще активизира допълнителна мотивация за учене, вследствие от неговата собствена самооценка и самосъзнание. В заключение П. Николов [10] подчертава, че предизвикателство пред добрия педагог е очертаването не само на общата картина на развитие на отделния ученик, но и точното равнище на неговата учебна мотивация. Това неминуемо ще доведе до разграничаването на „реален мотивационен Аз-образ” и „желан мотивационен Аз-образ” в съзнанието на всеки ученик, а това от своя страна ще спомогне за формирането на по-хармонични личности. 

В тясна връзка с гореказаното е и целенасочеността на педагога. Както посочва Р. Славин [13], преподаването включва планиране и подготовка, а след това вземане на дузина решения всеки час. За вземането на тези решения съществена роля играе именно целенасочеността на педагога. E. Рангелова  [по 3] се солидаризира с това твърдение и подчертава, че преднамереността е основен елемент в учебно-възпитателния процес. Учителят трябва да бъде целенасочен в своите действия и намерения, което мотивира учениците да мислят върху задачите, които им се възлагат. Авторката подчертава, че особено важна роля играе педагогическото взаимодействие между учителите и учениците. Тя го определя като динамичен процес на взаимно влияние и въздействие. „То е компонент на системата от многобройни взаимни връзки и влияния, осъществявана от социално-педагогическите фактори в процеса на възпитание и развитие на младата личност“ [3-стр.434].

Р. Славин [13] и П. Николов [9] определят като ключово за развитието на учащите създаването на специална работна теория за личността - програма. П. Николов [9] подчертава, че тази теория трябва да бъде ограничена по обем и да съдържа описание на трите основни фактора, които формират личността на човека: биологичен, социален и волеви. Двамата автори споделят мнението, че за да бъде успешен и ползотворен учебният процес, учителят трябва да създаде своя програма, която да следва, така че ученикът, преминавайки през определените сензитивните периоди на своето развитие да получи полезното, което да бъде основата на последващото му развитие като личност. 

Във връзка с програмирането Х. Льове [6] застъпва тезата, че то трябва да се свързва смислово с обичайното преподаване, с което да съществува стремеж за качествено подобрение на традиционните форми на преподаване. „Развитието на програмите поставя високи изисквания за специални познания за владеене на методите и за съзнанието на отговорността на програмиста” [6-стр.247].

При изграждането на една учебна програма, педагогът трябва да прилага определени техники, за да осигури привличането и задържането на вниманието на учениците. П. Николов [10] отбелязва, че то лесно може да бъде привлечено с помощта на паузи. Те предизвикват действието на ориентировъчния рефлекс и заставят учениците да насочат вниманието си върху конкретната учебна дейност.

Друго измерение на психолого-педагогическата ерудиция е умението на учителя да прилага техники за развитието и оптимизирането на комуникационните интеракции. Вербалният и невербален контакт са в основата на междуличностните взаимодействия в клас – от една страна между самите ученици, а от друга между тях и педагога. В този смисъл Макаренко отбелязва, че се е превърнал в истински майстор едва тогава, когато се научил да дава двадесет нюанса в постановката на лицето, фигурата и гласа си. П. Николов, Н. Александрова, Л. Кръстев [8] посочват, че педагога трябва да създаде предпоставка за качество на контактите, както и смисъл на общуването в клас. При развитието на личността на ученика, преподавателят трябва да знае, че „в резултат на добрите контакти на индивидите, между контактуващите се наблюдава засилване на чувството за идентичност и нарастване на чувството за собствена ценност” [8-стр.34]. Тук може да се причисли и демократичния стил на педагогическо ръководство, който се базира на диалогичност и доверие в общуването. За него е характерно още наличието на внимание, разбиране, търпение, както и пълноценно участие на учениците във вземането на решения и изпълнението им. Демократичният стил на ръководство допринася за стимулиране на личната инициатива и творчество на учениците, за повишената им отговорност и желание за участие в живота на класа [8, 9].

Успешният педагог притежава солиден набор от задълбочени и добре интегрирани знания по широк спектър от теми касаещи психичното развитие на подрастващите. Познаването на възрастовата специфика, акселерационните процеси, както и на противоречията между наличен опит и новите тенденции се явява мощен инструмент в неговите ръце. Благодарение на него педагога може да разшири своя репертоар от въздействия, с което да доведе до оптимизиране на взаимодействието си с учащите, а от там и до повишена ефективност на учебно-възпитателния процес. В този смисъл един от най-кризисните моменти изискващ детайлно познаване е криза на седмата година (криза на първокласника) и кризата на тринадесетата година (пубертетна криза). И. Бончева [1] подчертава, че когато става въпрос за възрастова криза при децата трябва да се има предвид факта, че развитието е постъпателно и скокообразно. Педагогът трябва да знае за съществуването на тези кризи в развитието и да може да постъпи правилно в моментите, когато има ново ниво на функциониране. Тогава се поражда един вътрешен конфликт у детето поради несъответствието в неговата хронологична, психологична и социална възраст. 

Другият значим период на криза е свързан с пубертета. „Тук става борба между относително ниската степен на психо-социално съзряване и повишената потребност от сексуална идентичност” [1-стр.102]. Познавайки и отчитайки тези особености педагога би могъл адекватно да реагира при възникването и решаването на проблеми и конфликти. Опитният учител е в състояние да се справя с възникналите поведенчески проблеми при минимално прекъсване на учебната дейност. Установяването на ясни правила и очаквания способства за по-доброто управление и предвидимост на поведението на учащите. За това допринася и доброто познаване и отчитане на индивидуалните различия на учениците, както и на процесите протичащи в неформалните групи и класа като цяло. Индивидуалният подход и съобразяването с пъстрата палитра от характери, неизменно ще доведе до подобряване на психологическия микроклимат в клас, а от там и на цялостната ефективност на учебно-възпитателния процес.

Друго ценно умение на педагога е свързано с качеството на преподаване и подбора на използваните методи. Те трябва да бъдат съобразени с възрастта и интелектуалното ниво на учащите.  Независимо от съдържанието на учебния материал, един добър учител трябва да представи информацията по начини, по който учениците ще могат да са активни субекти в учебната дейност. Негова задача е да предостави възможности за прилагането на тази информация, използвайки задачи, които са достъпни за актуалното развитие на учениците [16, 17, 19].

В тази връзка C. Chinn [15] посочва, че в учебния процес, педагога не само трябва да преподава материала достъпно за възрастта на учениците, но и да създаде ефективна учебна среда. Той отбелязва, че изграждането на такава учебна среда може да допринесе за повишена мотивация и вдъхновение на учениците. Тук могат да се отнесат качеството на учебните материали, подходящите методи, разясняване на целите и значимостта на урока, използването на иновации, практическата ориентация на материала и др. Chinn акцентира на факта, че ефективните учебни среди са предназначени за насърчаване на разбирането, сътрудничеството и саморегулацията на учениците. 

За качеството на учебната среда говори и J. Loughran [18], който извежда стабилността като нейна съществена черта. Тук от особена значимост е предвидимостта на учителя. Учениците трябва да бъдат запознати с неговите очаквания и критерии. Важно условие е преподавателят да бъде последователен и справедлив с учениците при изпълнението на делегираните им задачи. В негови ръце е и преодоляването на отрицателното отношение към ученето и формиране на положително. Една от стратегиите за това е уважение към чуждото мнение, но и умение за аргументирано отстояване на собствената позиция. В такава конструктивна среда учащите ще бъдат активен субект в учебния процес, по-ангажирани и отговорни, със свои собствени цели и мотиви.

К. Беелих и Х. Шведе [2] пък акцентират върху изпитването и оценяването като предиктори за успешност и ефективност на учебно-възпитателния процес. Те заключват, че проверките и оценката на наученото служат за цялостно оптимизиране на учебния процес и показват дали поставените учебни цели са постигнати. Тези две дейности имат двустранно значение - за учителя и за ученика. Както посочва Г. Пирьов [12], базирайки се на много педагогически и психолого-педагогически разработки, проверката и оценката изпълняват много важни функции в обучението: ориентираща, обучаваща, диагностична, коригираща, формираща. Те трябва да се познават, а изпитването да се провежда с умение и такт. А. Ников [11] от своя страна отбелязва, че посредством изпитването се развиват трудолюбие, дисциплинираност, постоянство и прилежност, а поставената оценка, пряко влияе върху формирането на учебното самосъзнание на учащите се.

Не на последно място по значение е и проблемът за физическото и психическо здраве на педагога. Всичко изброено по-горе би било трудно осъществимо при липсата на този фундамент. Учителската професия е свързана с много натоварвания, стрес и себераздаване, ето защо поддържането в добра кондиция е изключително важно. Здравето осигурява пълноценно изпълнение на професионалните функции в педагогическата дейност, запазва стабилността на личността, нейната жизнеспособност и увереност в жизнената и професионална перспектива [5].

В заключение може да се отбележи, че психолого-педагогическата ерудиция се оказва едно изключително многомерно понятие. В него имплицитно се поместват широк спектър от качества и познания на педагога. Част от тях са строго професионални, други по-скоро общочовешки. Опирайки се на тях, педагога в значителна степен разширява репертоара от стратегии за справяне в различни ситуации. Добрата психологическа подготовка несъмнено способства за подобряване на взаимодействието с учащите, а от там и до повишена ефективност на учебно-възпитателния процес.

Използвана литература:

[1] Бончева. И., (2013). Психология на детското развитие. Варна, изд: Славена

[2] Беелих, К.Х.,  Шведе, Х., (1987).Техника на ученето и на умствения труд. София, изд: Народна просвета

[3] Димитров, Л., Атанасов, Ж., Чернев, С., Бижков, Г. и др., (1996). Теория на възпитанието. София, изд: Аскони

[4] Десев, Л., (1996). Педагогическа психология. София, изд: Аскони, стр: 516, 520

[5] Енева., Г., (1994). Психология. Благоевград,  университетско издание “Неофит рилски”

[6] Льове, Х., (1979). Психология на обучението. София, изд: Наука и изкуство

[7] Ников, Ат., (1994). Обучение и психично формиране на личността. Част II на второ основно преработено и допълнено издание на „Педагогическа психология”. София, изд: Лебед –ООД

[8] Николов, П., Александрова, Н., Кръстев, Л., (2007). Педагогическа психология. Учебник за студенти от педагогически специалности. Благоевград, университетско издателство „Неофит Рилски”

[9] Николов, П., (2007). Психология. Компендиум по обща, възрастова и педагогическа психология. Благоевград, университетско издателство ”Неофит Рилски”

[10] Николов, П., (1987) Педагогическа психология. Благоевград, университетско издателство “Неофит Рилски”

[11] Ников, Ат., (1994). Психология на образователния процес. Част I на второ основно преработено и допълнено издание на “Педагогическа психология”. София, издателска къща “Лебед”- ООД

[12] Пирьов, Г., [1971]. Педагогическа психология. София, изд: Наука и изкуство

[13] Славин, Р., [2004]. Педагогическа психология. София, изд: Наука и изкуство

[14] Сапогова, Е., [1997] [Тульский госуниверситет] Профессиональное психологическое сознание: рефлексия в слух // Журнал практического психолога №6, стр. 3-12  

[15] Chinn, C., (2011). Educational Psychology: Understanding Students’ Thinking, изд: Rutgers University    

[16] Deng, Z., (2007). Transforming the Subject Matter: Examining the Intellectual Roots of Pedagogical Content Knowledge. Curriculum Inquiry. Vol. 37 Issue 3, p279-295.  

[17] Grossman, P. L. (1990). The making of a teacher: Teacher knowledge and teacher education. New York: Teachers College Press. 

[18] Loughran, J., (2010). What expert teachers do: Enhancing professional knowledge for classroom practice. Crowsnest. Allen and Unwin. Ву Routledge http://alexisjosephsonswoboda.wordpress.com/pedagogical-skills-for-classroom-management/

[19] http://www.wisegeek.com/what-are-the-different-types-of-pedagogical-skills.htm

ФИЗИОГНОМИЧНО ДЕКОДИРАНЕ НА ЛИЧНОСТНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Теодор Гергов

Резюме: Една от най-древните и разпространени системи за визуална психодиагностика е физиогномията. Този доклад обобщено представя най-често срещаните методи и практики за декодиране на личностните характеристики по чертите на лицето.

Ключови думи: лице, визуална психодиагностика, физиогномия, личностни характеристики

Физиогномиката е древно, но сравнително непознато учение за визуално снемане на личностни характеристики. Ето защо си поставихме цел да обобщим основните му теоретични постулати. В тази връзка основна задача ни бе, запознаването с литературните източници по въпроса и синтезиране на водещите моменти, които в най-пълна степен описват метода.

От древността хората се стремят да определят качествата на околните по външния вид и действията им. Още Конфуций отъждествява знанието със способността да познаваш хората. На него принадлежи мисълта: „Не бива да се тревожиш за това, че хората не знаят нищо за теб; трябва да се тревожиш, ако ти нищо не знаеш за хората (Конфуций, 2011)”. Така на базата на непосредственото наблюдение и интерпретация на външния облик на човека се полагат основите на визуалната психодиагностика. Широко застъпени в нея са издържалите проверката на времето древни учения: графология (учение за почерка), френология (учение за формата на черепа), хиромантия (система за разчитане чертите на дланите), физиогномика (учение за външния облик на човека), именология (учение за имената) и др. Общото при всички тях е, че търсят връзка между външно видими белези и психичния свят на личността. Както отбелязва известният руски психолог И. Сикорский (1912), волно или неволно вътрешното състояние на човека намира израз върху неговата външност. Според него научната психология задължително трябва да стъпи на богатите на съдържание и плодотворни изводи на визуалната психодиагностика. В тази насока е и изказаното от Р. Ролан мнение: „Вместо нашите лаборатории древните са имали столетия търпение и своята гениална интуиция”, което безусловно трябва да се има предвид от съвременната наука, проявяваща все по-голям интерес към опознаването на „езика на тялото” (по Щекин, 2004).

Визуалната психодиагностика намира широко приложение и в наши дни, явявайки се достъпен, неизискващ специално образование и техника метод. От нейните достижения се ползват различни специалисти: педагози, лекари, психолози, юристи, специалисти по подбор на персонала, художници, скулптори. В увеселителните заведения все по-често намират място специалисти по фейс контрол. Криминалистите от своя страна изработват фото роботи, обобщавайки типичните лицеви черти на убиеца, крадеца, измамника. Обикновеният човек съзнателно или не, също прибягва до визуалната психодиагностика в своето ежедневие. Срещайки непознат, в условия на дефицит на друга информация, човек си изгражда впечатление на база външния вид. Това впечатление често се оказва най-правилно и най-трайно. В такива случаи сработва правилото на „седемте секунди”, т.е. човек или приема другия или не. Много убедителни в тази насока са и думите на Цимерман: „Всяко насекомо познава своите приятели, всяко дете обиква хората или се плаши от тях, без да знае защо, само като погледне техните физиономии. Няма нито един човек на Земята, който поне малко да не мери, да не сравнява физиономията на всеки срещнат, нито един човек, който да не съди по физиономията, като заключва по външния вид за вътрешната стойност” (по Якимов, 1998-стр.42).

Както бе споменато, физиогномията (от гръцки physis-природа и gnomon-знаещ) е един от методите на визуалната психодиагностика. Тя е учение за връзката между външния вид на човека, в частност лицето и психологическите му характеристики. Още преди пет хиляди години гръцкият философ Хермес Трисмегист е изказал мисълта: „Каквото е отвътре, това е и отвън” (по Батаршев, 2009). В този смисъл лицето се явява огледало на душата. Обликът на индивида за Г. Хегел (2011) е израз на неговото осъществяване, извършено от самия него, чертите и формите на неговата самодейна същност. За Ф. Бейкън (1977) основополагащ принцип на физиогномията е единството на тялото и душата. Според него по изражението на лицето може да се съди за настроението, волята и състоянието на душата. Друг голям мислител И. Кант (1992) определя физиогномията, като изкуство посредством което по външния образ на някой човек си правим изводи за нрава му и начина на мислене. Той обаче отбелязва, че физиогномичната преценка е несигурна поради възможното прикриване от страна на наблюдавания. Също така, в основата на физиогномичното наблюдение лежат субективните основания на човешкия вкус.

Кант твърди също, че физигномичното изкуство е присъщо на човека като социално същество в стремежа му към познание. За Х. Вернер физиогномията е първият вид възприятие. Тя е проява на синкретизъм и показва неделимостта на възприятията от чувствата. Красноречиви са и думите на А. Шопенхауер, който говори за видимата преднамереност в съдбата на лицето. Той смята, че човешкото лице е някакъв йероглиф, който без съмнение може да се дешифрира. Всеки човек има готов ключ за това. Този ключ е неговата наблюдателност и вродена интуиция (по Щекин, 2004). Вродеността на физиогномичната перцепция се подкрепя индиректно и от някои съвременни кроскултурни изследвания за разпознаване на емоционални състояния. Установени са сходни преценки за фотографирани лица, изразяващи щастие, изненада, гняв и други емоции. Емоциите се разпознават добре, както от технологично напреднали нации, така и от съвсем изолирани култури (Корсини, 1998).

А. Якимов (1998) подробно описва релацията между лицевата морфология и наследствеността. Той разглежда два вида изменчивост. Първата е генотипна и е резултат от генни вариации, а втората е фенотипна (модификационна) и се дължи на въздействието на редица фактори от околната среда. И двата вида изменчивост намират място във физиогномичния тип на индивида. Потомството ползва материала на предшествениците в най-различни комбинации и пропорции. Възможните комбинации са безкрайни, което предпоставя уникалността на индивидите. От своя страна личността в жизнения си път се развива и усъвършенства, а заедно с това се променя и нейния физиогномичен тип. Р. Емерсън много точно обобщава тези зависимости: „В няколкото квадратни сантиметра на лицето си човек успява да побере чертите на всички свои предци и да изрази както своето минало, така и най-съкровените си стремления (по Хейнър, 2010).”

Съществуват различни традиции и подходи в опитите да се разкодират личностните характеристики по лицевата морфология. Най-древният систематизиран опит в тази насока се преписва на Аристотел (1998) и неговата „Физиогномика”. Там се разглеждат три физиогномични системи, които намират приложение и в наши дни.

Най-простата от тях се опира на сходството на някои хора с животни. Приема се, че типичните черти от характера на животното са свойствени на приличащия на него човек. Според Ч. Дарвин изразът на емоция чрез лицето – например конфигурацията на устата, очите и веждите при гняв – са рудиментарни остатъци от първоначалния емоционален израз на нашите животински предци (по Корсини, 1998).

Вторият метод – етнологическият, дели хората на раси в такава степен, в каквато те се различават по външен вид и характер (например египтяни, траки, скити). Този метод е в основата на така наречената антропологична физиогномия. Тя се опитва да изведе психологични закономерности на база морфологичните различия, които съществуват при отделните раси и народи.

Третият метод представлява систематизиране на физиогномически значимите признаци, посредством които може да се съди за личностните черти. На базата на тези признаци е развита идеята за мъжка и женска типология от характерологична гледна точка.

Една от най-наложилите се физиогномични системи е психо-геометричната типология. Тя датира от края на XIX век и в основите и лежи разделянето на лицата на пет геометрични типа. Квадратният тип лице се асоциира с енергия, рязкост, позитивизъм и практическо мислене. Кръглият показва смелост, импулсивност, активност и буен характер. Триъгълният тип съответства на хитрост, странност, развито въображение и афинитет към приключенията. Коничните типове са прагматици, егоисти и едновременно чувствени. Овалният тип лице означава впечатлителност, капризност, мечтателност, идеализъм и понякога лъжовност (Щекин, 2004).

В тясна връзка с психо-геометричната типология е и френологията. Неин основоположник е Ф. Гал, който развива идеята за локализацията на определени способности в кората на главния мозък. При формирането на тези способности се активизират съответни центрове от мозъчната кора, които оказват натиск на черепа отвътре, образувайки издатини. На базата на тези издатини са съставени френологични карти, където черепът е разделен на 27 части, всяка от които съответства на определени индивидуални способности. Най-общо тези способности  се разделят на три категории: интелектуални, нравствени и физически (или инстинктивни). Първите се намират в областта на челото, последните в тилната област, а всички останали са разположени между тях. Въпреки, че концепцията на Гал не е потвърдена по категоричен начин от многобройните изследвания по въпроса, рационалното в нея е принципът на локализация на психичните функции в кората на главния мозък (Батаршев, 2009).

Костната конфигурация е в основата и на друга типологизация, базирана на съотношението на частите на лицето. Физиогномистите разделят лицето на три области: първата се простира от началото на косата до корена на носа, втората е от корена на носа до неговата основа и третата е от основата на носа до края на брадата. Прието е тези части да са равни по височина. Такова деление свидетелства за душевна хармония и уравновесеност на човека. Обратното – всяко отклонение от равенството се възприема за показател на генетични или клинични нарушения (Вельховер, Вершинин, 1998). Р. Уайтсайт (1996) от своя страна смята, че по концентрацията на основната маса на лицето може да се съди за преобладаващата енергия в човека. Например, ако основната маса на лицето е съсредоточена под нивото на носа, това е признак на голяма физическа енергия. Ако пък е разположена над нивото на очите, това говори за голяма психична енергия. Високото чело се асоциира с бистър ум и душевна хармония. Издадената напред брадичка говори за силна воля, самостоятелност, упорство и властолюбие. По степента на изразеност на скулите пък се съди за комуникативните способности на човека.

Освен на костната система на главата, физиогномистите базират своите изводи и на покриващата я мека тъкан. Лицевите мускули са в основата на мимическата физиогномия. Посредством мускулните съкращения се постигат различни лицеви изражения, които съпътстват определени емоции и чувства. Експериментално е доказано подчертаното междукултурно сходство на емоционалната изразителност (Mason, at al, 2006; Корсини, 1998). Пидерит отбелязва, че физиогномичните атрибути трябва да се търсят само в онези части на организма, които са подчинени на интелектуално влияние. Сред тях той причислява и многобройните подвижни мускули на лицето. Мимическите черти вследствие на честото повтаряне се превръщат в постоянни, а физиогномичното изражение става привично. Този принцип си има своето физиологично обяснение, а именно, че поради по-честата си употреба някои мускули се развиват по-силно, стават по-лесно възбудими и дори в състояние на покой са в известно напрежение (Щекин, 2004).

Братя Дюрвил (1992) изтъкват, че мимиката има своята генетична предпоставка, но човешката култура и средата, в която живее индивида, детерминират до голяма степен нейното богатство или бедност, изразителност или неизразителност. Тя прекрасно говори за интелекта, темперамента и характера на личността, като по-интелигентните личности имат по-експресивна мимика.

Физиогномистите придават важно значение и на бръчките и гънките на лицето. А. Батаршев (2009) обобщава някои от най-разпространените схващания: една отчетливо изразена, напречна бръчка на лицето, свидетелства за късмет; прави, отчетливи бръчки на челото, които не са прекъснати, говорят за добър, честен и открит характер; усукващите се бръчки говорят за примитивна и груба натура; наклонените бръчки свидетелстват за нещастна съдба; подобните на венец бръчки са признак на непостоянна и крайно нестабилна натура; две или три напречни бръчки и пресичаща ги вертикална бръчка говорят за успехи, слава и дълголетие; колкото по-дълбоки и широки са бръчките по лицето и шията, толкова по-силно изразяват идеите на личността.

А. Якимов (1998) определя кожата, като „дреха” на човека и търси връзка между нейния външен вид и четирите типа темперамент. Кожата у сангвиника по принцип е червена или с червеникав оттенък. Тя е доста пореста и по нея обикновено прозират вени. Често се развиват пъпки, обриви, циреи и други възпалителни изменения. Също така е обилно окосмена и през нея се отделят много токсини и метаболитни продукти. Кожата на холерика е жълта и суха. По склерата се виждат разширени кръвоносни съдове. Космите у холериците най-често са прави, лъскави, дебели и гъсти. Лицата с флегматичен темперамент притежават бледа или бяла кожа. Често тя е пигментирана (лунички), особено около очите. Тази кожа е фина, деликатна и много гладка. По нея пъпки трудно се развиват, а окосмяването е оскъдно. Кожата на меланхолиците е суха и набръчкана със землист или оловносив цвят. Обикновено създава впечатление за кожа на по-възрастен човек.

Важен източник на информация за физиогномистите се явяват и отделните органи, разположени върху главата. За тях „знакът на знаците” са очите, които се считат за особено информативен орган. Л. Толстой е различавал до 40 оттенъка на изражението на очите: студени очи, хитри, лъчисти, светли, студени, безжизнени и др. Големите очи говорят за чувствителна душа, впечатлителност, мъжество и стремеж към лидерство. Очите с малък размер принадлежат на затворени, самодоволни и упорити хора. Силно изпъкналите очи показват бъбривост, бавен ум и недостиг на здрав разум. Хлътналите и подвижни очи изразяват лукавство, а малките и хлътнали очи са признак на завист и лъжовност. Подвижността на очите се асоциира със самохвалство, подозрителност и гняв, а мигането с боязливост и коварство. Влажните очи свидетелстват за красноречие и предпазливост, а сухите за суетност.

Е. Велховер и Б. Вершинин (1998) отчитат и голямата значимост на ирисодиагностиката за едно физиогномично изследване. Ирисът на всеки човек е абсолютно уникален подобно на отпечатъците на пръстите му. Трябва да се отбележи обаче, че диагностичната стойност касае не толкова психичната сфера, колкото общото здравословно състояние. Ако ирисът е центриран между двата клепача, това е признак за добро здраве. Ако ирисът е малко скрит под долния клепач, а отгоре се вижда бял участък, това свидетелства за голяма жизнена сила. Признакът се проявява при безстрашни хора, сигурни в начинанията си. Ако ирисът е скрит зад горния клепач, а отдолу се вижда част от склерата, това говори за лошо здравословно състояние. Човек с такива очи е пасивен, вял, неуверен в себе си.

Неизменна част от зоната на очите са и веждите. А. Батаршев (2009) обобщава най-разпространените схващания относно тяхната информативност:

веждите във вид на дъга, отдалечени широко една от друга, говорят за душевно спокойствие и чувство за хумор;

сраснали се вежди, които се спускат косо към слепоочията, свидетелстват за намръщено-плачлив, тъжен характер;

леко закръглени вежди, отпуснати в краищата, говорят за великодушие, искреност и срамежливост;

правите вежди са характерни за хората с меланхолия;

късите, гъсти вежди свидетелстват за избухлива натура;

подобните на четка вежди са типични за упоритите, вироглавите и безкомпромисните хора;

високо разположените вежди са признак на целеустременост.

В носа също са кодирани някои личностни характеристики. Правият, със закръглен край и оформени ноздри нос се смята за идеален. Той олицетворява разум, воля, страстност и мъжество. Дългият нос е признак на индивидуализъм, деловитост и гордост. Когато той е костелив с ясно изразена гърбица е присъщ на мрачни и сурови хора. Изкривеният наляво или надясно нос свидетелства за завист, високомерие и подозрителност. Нос, който е като продължение на челото се смята за признак на суетност. Ястребов нос със заострен връх е признак на хитрост и избухливост. Късият, чип нос принадлежи на капризни, неуравновесени и непредсказуеми хора. Когато такъв нос е и дебел (тип картоф), това говори за стихийност, напористост, но и за липса на злоба (Велховер, Вершинин, 1998).

Щекин (2004) систематизира физиогномичните схващания за устата и ушите. Голямата и неправилна форма на устата е признак на дързост. Умерено голямата и леко дъгообразна уста, с твърди и еднакво издадени устни показва смелост и решителност. Ако устата има отпуснати надолу и стегнати устни, това говори за боязливост и лукавост. Хлътналата уста е признак на завист и лицемерие. Полуотворената уста с умерено дебели и закръглени устни е характерна за меките, безгрижни и доверчиви натури. Правилно очертаните леко пухкави устни свидетелстват за доброта, откровеност, веселост. Тънките устни показват егоизъм, хитрост, жестокост, сарказъм. Дебелите устни се асоциират с чувственост. Ако горната устна е леко издадена над долната, това е признак на ум, предпазливост и прямота на характера.

Ако всички части на ушите са развити равномерно, това показва добри умствени способности. Месестите уши са признак за мрачност и жестокост; твърде малките уши за чувственост; заострените на горе уши за умереност; тънките и дълги уши за завист и алчност. Големите уши с добре изразени извивки на ушните раковини говорят за музикални способности. Щръкналите уши свидетелстват за хитрост; притиснатите уши за предпазливост, хладнокръвие, издържливост, но и лицемерие; четириъгълните уши за твърдост и порядъчност. Дълбоко издълбаните ушни миди показват даровитост.

Съществуват и редица опити да бъдат изведени чисти физиогномични типове. Тези опити се базират на разгледаните физиогномични системи, както и на някои други. Това начинание се оказва трудна задача, поради огромното многообразие от морфологични признаци и лицева експресия.

Заключение

Както става ясно, физиогномията не се базира на категорично доказани научни постулати. Въпреки това, тя е издържала проверката на времето и е намерила неизменно място в битието на съвременния човек. Практическата насоченост, простотата и достъпността правят физиогномичното изследване универсален способ за набавяне на необходимата информация. Физиогномията е неизменна част от невербалната комуникация и междуличностното общуване. В някои страни дори се организират курсове, обучаващи в основните и положения, а физиогномичните знания встъпват в основата на някои тестови и проективни методики. Големи почитатели на физиогномията са били немският поет и мислител Гьоте, руският писател и историк Карамазин, австрийският учен Гал и др.

 Литература:

1. Аристотел (1998). Физиогномика. София.

2. Батаршев, А. (2009). Пълна психодиагностика на човека. Изд. Софтпрес, София.

3. Бэкон, Ф. (1977). Сочинения в двух томах, Т.1. Москва.

4. Вельховер, Е., Вершинин, Б. (1998). Тайные знаки лица. Москва.

5. Дюрвил, Г., Дюрвил, А. (1992). Определяне на характера, темперамента и болестните предразположения по лицето. Изд. Гарант-21, София.

6. Кант, Е. (1992). Антропология от прагматично гледище. София.

7. Конфуций (2011). Избрани мисли. Изд. Икон-М.

8. Корсини, Р. (1998). Енциклопедия по психология. Изд. Наука и изкуство, София.

9. Сикорский, И. (1912). Всеобщая психология с физиогномикой. Киев.

10. Уайтсайт, Р. (1996). О чем говорят лица. Как узнать нужного человека. СП.

11. Хегел, Г. (2011). Феноменология на духа. Изд. Изток – Запад.

12. Хейнър, Дж. (2010). Лицето като огледало. Изд. Хермес, София.

13. Щекин, Г. (2004). Визуална психодиагностика. Изд. Фабер.

14. Якимов, А. (1998). Физиогномия. Изд. Мириам, София.

15. Mason, M., at al. (2006). On construing others: category and stereotype activation from facial cues. Social Cognition, Vol. 24, Issue 5, p. 540-562.

ригидността в третата възраст като функция от семейната среда и трудовата заетост

Теодор Гергов

Резюме: Статията отразява резултатите от проведено мащабно изследване сред стари хора в България. Цел на изследването бе да проучи влиянието на факторите семейна среда и трудовата заетост върху ригидността на лица от третата възраст. И двата фактора се оказаха значими предиктори на различия относно ригидността при отделните категории лица. Установено бе, че наличието на семейна среда и трудовата заетост повлиява положително ригидността в изследвания възрастов период.

Старите хора често са смятани за закостенели и трудно адаптивни. На тях се гледа, като на хора, които се съпротивляват на промяната и новостите във всички сфери на битието. Нерядко тяхната ценностна система и морални устои не им позволяват да правят компромиси със собствените си разбирания. Устойчивостта на техните убеждения понякога води до излишен консерватизъм и ригидност в поведението. Тази ригидност намира израз в редуцирана склонност или пълна неспособност за промяна в случай, че обстоятелствата го налагат. В тази връзка цел на настоящото изследване е да проучи влиянието на факторите семейна среда и трудова заетост върху ригидността на лицата от третата възраст.

Н. Левитов (1971-стр.134) определя ригидността като „...трудност за превключване към нещо ново, съпротивляемост на измененията, своеобразна непроницаемост”. Трудната превключваемост касае когнитивната, емотивната и конативната сфера, препятствайки адаптацията на индивида. Х. Айзенк (1993) разглежда дименсията ригидност-пластичност, като здраво вкоренена в личността и една от основните, касаещи социалните нагласи. Тази специфика на ригидността дава основание нейните измерения да се търсят не в отделни действия и прояви, а в цялостното поведение на личността.

Ригидното поведение се характеризира с осъществяване на поведенческа програма, която е неадекватна на настъпилите изменения в ситуацията. В този смисъл то е форма на непропорционална реакция на изменящата се ситуация (Schultz, Searleman, 2002; Корсини, 1998). Грузинската школа се опитва да обясни ригидното поведение с постоянното действие на някаква фиксирана установка, от чието влияние личността не може да се освободи. Ш. Надирашвили (1974-стр.119) смята, че тази установка „може дълго да остава в актуално, господстващо състояние и на човек ще бъде трудно да се приспособи към дадената ситуация. При такива условия човек продължава да действува на основата на фиксираната установка по инерция и дълго време не може да изработи установка, съответствуваща на ситуацията.”

Ригидността е особено типична за третата възраст (Levy, 2008). Schultz и Searleman (2002) твърдят, че след 60-годишна възраст ригидността се увеличава в линейна прогресия. Н. Александрова (2002) обобщава съвременните схващания относно механизмите на ригидността при старите хора. Според Ж. Бирен ригидността в този възрастов период се обуславя от намаляване силата на възбудните процеси на нервната система и общото забавяне на реакциите с годините. За него тя е предпоставена преди всичко от промени в когнитивната дейност като влошаване на възприятията, промени в интелекта, вниманието и готовността за отговор. Ш. Чолн извършва задълбочено проучване на феномена, резултатите от което свидетелстват за тясна връзка с интелектуалния фактор, и в частност с невербалния интелект. Установява се също, че с възрастта ригидността се проявява в по-голяма чувствителност към въздействията на нагласата и опитната установка. На базата на резултатите от собствени лонгитудни проучвания Ж. Ботуиниг заключава, че ригидността в известна степен се определя и от културни и ситуационни фактори. Той изтъква, че днешният стар човек е по-ригиден от младия, но се очаква утрешният стар човек  да бъде по-малко ригиден от днешния и не много по-ригиден от съвременните младежи. В променящите се социални условия и в нарастване на възможностите за интелектуално развитие ригидността има не само възрастова, но и културно предпоставена особеност.

Levy (2008) установява, че ригидността в тази възраст може да се дължи и на обществените предразсъдъци и стереотипи спрямо старите хора. Най-често срещаните прояви на ригидност в този период са задръжките в общуването, недоверието към всичко ново и нестандартно, липсата на промяна относно установения дневен режим и нежеланието за поемане на риск. Ригидността може да бъде изключително устойчива и стереотипизирана при старите хора. Тя може да бъде източник на множество проблеми и конфликти в тази възраст и значително да намали адаптационните възможности на личността.

Метод: Изследването се проведе в населени места, намиращи се на територията на седем административно-териториални области в България: Благоевградска, Софийска, Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Врачанска и Монтанска.

Изследвани са три групи психически съхранени лица, попадащи в периода на ранната старост, всички на възраст от 60 до 73 години, при средна възраст на извадката 64.7 години. Общият брой на изследваните е 507, от които 243 мъже и 264 жени, разпределени в следните категории:

1. 168 неработещи стари хора, живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 81 мъже и 87 жени.

2. 167 стари хора все още работещи и живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 86 мъже и 81 жени.                           

3. 172 неработещи стари хора живеещи в Домове за стари хора (ДСХ). От тях 76 мъже и 96 жени.

За реализиране на целта на настоящото изследване е използвана субскала „ригидност” от самооценъчен въпросник на Х. Айзенк. Въпросникът е адаптиран за български условия от Наталия Александрова (2002). Субскала „ригидност” - оценява вариациите в индивидуалната пластичност и по-конкретно общата нагласа и недоверието към всичко ново. Високите стойности по субскалата описват трудностите и откритата съпротива към промените както във всекидневните навици и привички, така и по отношение на възгледите и общуването с другите; желанието или нежеланието за приемане на другите, на техните мнения; промяна или не на собственото мнение. Алфа на Кронбах е със стойност 0.6979.

Изследването се проведе в периода януари – юни 2011 година. Тестуването на всеки от участниците бе извършено в условия близки или напълно съвпадащи с обичайните за тях, с цел гарантиране на максимална обективност на изследването. При стартиране на процедурата на всеки участник поотделно бе обяснена целта на проучването, неговата анонимност и изследователския характер на резултатите. Възникналите по време на самата процедура неясноти и въпроси биваха своевременно разяснявани. За статистическата обработка и анализ на получените емпирични данни е използвана статистическата програма SPSS, версия 16.0, като са приложени съответните статистически процедури.

Резултати:

Резултати и анализ по фактор семейна среда

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя ригидност на двете групи изследвани лица – групата на живеещите със семейството си и групата на живеещите в дом за стари хора са представени в таблица №1.

Тези резултати са маркер за една по-голяма ригидност на групата лица живеещи в ДСХ (M=9,90), в сравнение с групата на лицата живеещи със семействата си (M=7,96). Критерият на Фишер е (F=1,231), а разликата в средните стойности на двете групи е статистически значима (Sig=,000). Отговори с по-голяма вариативност са дали живеещите със семействата си (SD=4,398), срещу (SD=4,103) за живеещите в старчески дом.

Таблица №1 Средни стойности по скала ригидност на групата на живеещи със семейство и групата на живеещи в дом за стари хора

Ригидност
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Живеещи със семейство	335	7,96	4,398	1,231	4,802	,000
Живеещи в старчески дом	172	9,90	4,103

Установените при анализа различия в разпределението на участниците в групите според демонстрираното ниво на ригидност също са със статистическа значимост (Sig=,000). При групата на лицата живеещи със семействата си най-много са тези със средно ниво на ригидност 195 лица или 58,2%. 124 лица или 37% от извадката са с ниско ниво на ригидност и само 4,8% или 16 лица са с високо ниво на ригидност.

Най-малък е процентът на лицата с висока ригидност и при групата на живеещите в ДСХ. При тях обаче, той е чувствително по-голям отколкото при живеещите със семействата си 8,1% или 14 лица. Броят на лицата с ниско ниво на ригидност е 35 или 20,3%, което е значително по-нисък процент в сравнение с показателя на групата живеещи със семействата си лица. И тук най-значителен е делът на хората със средно ниво на ригидност 123 или 71,5% от извадката, което надвишава резултата по този показател на групата живеещи със семейството си лица.

Резултати и анализ по фактор трудова заетост

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя ригидност на двете групи изследвани лица – групата на заетите и групата на незаетите пенсионери са представени в таблица №2.

Таблица №2 Средни стойности по скала ригидност на групата на заетите и групата на незаетите стари хора

Ригидност
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Заети	167	7,62	4,735	5,201	3,487	,001
Незаети	340	9,11	4,134

Така получените резултати са свидетелство за наличието на по-голяма ригидност при групата на незаетите стари хора (M=9,11), отколкото при групата на заетите (M=7,62). Данните на заетите пенсионери са разположени върху по-голям набор от стойности (SD=4,735), отколкото при незаетите (SD=4,134). Критерият на Фишер е (F=5,201), а разликата в средните стойности на двете групи е статистически значима (Sig=,001).

Установените при анализа различия в разпределението на участниците в групите според демонстрираното ниво на ригидност не са статистически значими (Sig=,068). При групата на заетите лицата най-голям е делът на тези със средно ниво на ригидност 99 или 59,3%. Следват лицата с ниско ниво на ригидност с 62 на брой или 37,1%. С най-малък дял са тези с високо ниво на ригидност 6 или 3,6% от извадката.

При групата на незаетите пенсионери също доминират лицата със средно ниво на ригидност. Те са 219 на брой или 64,4%, като този процент е съизмерим с резултата на заетите лица. На второ място отново са лицата с ниско ниво на ригидност 97 на брой или 28,5%, като този процент е по-нисък от регистрирания при заетите лица. И тук с най-малък дял са лицата с високо ниво на ригидност 24 или 7,1% от извадката, като техния процент е почти два пъти по-голям от този получен при заетите лица.

Резултати и анализ на взаимодействащото влияние на факторите семейна среда и трудова заетост върху ригидността

Резултатите от множествените сравнения между отделните категории лица относно ригидността са изложени в таблица №3.

Таблица №3 Средни разлики в бала по скала ригидност и ниво на значимост по категории лица

Множествени сравнения
Зависима променлива	(I) Категории лица:	(J) Категории лица:	Средни разлики      (I-J)	Sig.
Бал по ригидност	Живеещи в старчески дом	Заети	2,284	,000
		Незаети	1,592	,001
	Заети	Живеещи в старчески дом	-2,284	,000
		Незаети	-,693	,141
	Незаети	Живеещи в старчески дом	-1,592	,001
		Заети	,693	,141

Така получените резултати свидетелстват за наличието на по-голяма ригидност при категорията на живеещите в старчески дом лица в сравнение с категориите на живеещите със семействата си заети и незаети лица. Разликата в средните стойности на баловете на живеещите в ДСХ и заетите лица е (I-J=2,284) при статистическа значимост на различието (Sig=,000). Разликата с незаетите лица е по-малка (I-J=1,592) при статистическа значимост на различието (Sig=,001). От своя страна незаетите са с по-голяма ригидност от заетите лица, като разликата в средните стойности на баловете е (I-J=,693) при липса на статистическа значимост (Sig=,141).

Резултатите от регресионния анализ за установяване на степента на детерминираност на ригидността от факторите семейна среда и трудова заетост са изложени в таблица №4.

            Таблица №4 Коефициенти и ниво на значимост на всеки от факторите по отношение на ригидността

Модел	Нестандартизиран коефициент		Стандартизиран коефициент	t	Sig.
	В	Стандартна грешка	Бета (β)
1 (Constant) Семейна среда Трудова заетост	12,186 -1,592 -,693	,735 ,466 ,469	-,172 -,074	16,589 -3,416 -1,476	,000 ,001 ,141

Коефициентът на регресия β и при семейната среда и при трудовата заетост е с отрицателен знак, което означава, че между тях и ригидността има обратнопропорционална зависимост. За фактора семейна среда (β=-,172) при наличие на статистическа значимост (Sig=,001). За фактора трудова заетост (β=-,074) при липса на статистическа значимост (Sig=,141). В случая семейната среда се явява по-силен детерминиращ фактор от трудовата заетост спрямо ригидността.

Обсъждане: Настоящото изследване установи наличието на по-голяма ригидност при групата на живеещите в домове за стари хора, тоест при лицата лишени от семейна среда. Тя е обяснима предвид новите условия и сложната адаптация, пред която е изправен стария човек. В случая повишената ригидност се явява приспособителна реакция, която тласка към продължително преразглеждане на новите условия и придържането към шаблонни и проиграни начини на действие. Тя е своеобразна „застраховка“ срещу неправилни реакции и грешки. Клиентите на социалната институция явно фиксират върху предварително възприета програма за действие, въпреки нейната нецелесъобразност спрямо възникналата ситуация. В тези условия старият човек продължава инертно да действа на основата на фиксираната програма и дълго време не може да изработи нова, съответстваща на ситуацията програма.

От друга страна настаняването в социална институция е свързано с рязко ограничаване на съществуващите ангажименти и активности на клиента. До скоро той е поемал отговорности свързани с изпълняваните от него роли, а сега попада в една среда, където решенията и тяхното изпълнение се поема от друг. За храната, отоплението, хигиената, ремонтите, сметките и прочее се грижат трети лица, което лишава клиента от един мощен стимул за поддържане на предишната гъвкавост. Сигурността и фактът, че всичко се поднася наготово притъпяват в известна степен флексабилността на клиентите. Влияние в тази насока вероятно оказват и възприетият в учреждението режим и ежедневната повторяемост на нещата, които спестяват възможността на стария човек за импровизация и гъвкавост на действията му.

Липсата на трудова заетост повлиява по идентичен начин ригидността, както липсата на семейна среда. Промените и загубите, с които е свързан периода след пенсионирането закономерно се отразяват на ригидността на стареещите. Очаквано резултатите от изследването установиха по-ниски стойности на ригидност при заетите лица. Това е обяснимо предвид факта, че те продължават да живеят по същия начин, както и досега. Трудовата им ангажираност изисква от тях да бъдат гъвкави и адекватни на възникващите нови ситуации и предизвикателства. Упражняването на трудова дейност предполага и поддържането на определени качества, които се съхраняват благодарение на ежедневните стимули свързани с труда.

Обратното, трудовата дезангажираност и загубата на стимули, вероятно водят до намаляване силата на възбудните процеси на нервната система, а от там и до повишена ригидност. Изпадайки в рутината на пенсионерското ежедневие незаетите явно притъпяват своята флексабилност. Влияние в тази насока би оказала и намалената мотивация и готовност за поддържането на определени способности и компетенции свързани с предишните активности. Друго възможно обяснение на установената от нас повишена ригидност е, че тя е реакция на несигурната ситуация, в която попада пенсионера след прекратяване на трудовата си заетост. В такива случаи новата ситуация се приема с недоверие и скептицизъм, а това рефлектира като излишна предпазливост и закостенялост на поведението.

Кумулативният ефект от отсъствието и на двата фактора може да обясни и по-голямата ригидност отчетена при категорията на живеещите в домове за стари хора в сравнение с живеещите със семействата си заети и незаети лица. Клиентите на ДСХ са изгубили два от най-мощните стимули за поддържане на своята флексабилност. Семейството и трудовата заетост са източник на редица ангажименти и отговорности. Това от своя страна изисква поддържане на комплекс от качества и компетентности. За да е адекватен на изискванията към него, в условията на снижаващ се жизнен тонус, на стария човек му се налага да проявява значителна гъвкавост. Ежедневните активности го държат в кондиция и не позволяват ригидността да го завладее.

Обратното, сигурността и стерилната среда на социалната институция притъпяват в известна степен пластичността на клиентите. На тях не им се налага да се справят с обичаните предизвикателства на делника, което съдейки по резултатите ги прави по-ригидни. Когато обаче пенсионера живее в семейна среда, липсата на трудова заетост бива частично компенсирана. Семейството явно се явява задължаващ фактор относно поддържането на личностните характеристики. Семейният човек желае да е полезен и на тази възраст, а това го мотивира да се съхрани психически и физически възможно най-дълго.

Тази мотивация вероятно е още по-силна при заетите, семейни пенсионери и е в основата на отчетената най-ниска ригидност при тях. Всяка трудова дейност изисква мобилизация на определени качества и ресурс. Придържане към новостите, отвореност, иновативност, информираност са само част от качествата, които биват поддържани чрез трудовата активност. Те се явяват контрапункт на ригидността и изискват една повишена психична активност от личността.

Заключение:

В заключение може да се каже, че ригидността е неизменна част от живота на старите хора. Семейната среда и трудовата заетост се оказаха значими предиктори на по-ниски стойности на изследвания психичен феномен. Също така бе установено, че семейната среда е по-силен детерминиращ фактор относно ригидността, в сравнение с трудовата заетост в изследвания възрастов период. Наличието и на двата фактора (семейна среда и трудова заетост) запазва тенденцията и усилва влиянието от наличието на само един от тях.

Библиографска справка:

1. Айзенк, Х. (1993). Модел за личност. Издателство Наука и изкуство, София.

2. Александрова, Н. (2002). Тревожност при хора в напреднала и старческа възраст. Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София.

3. Корсини, Р. (1998). Енциклопедия по психология. Издателство Наука и изкуство, София.

4. Левитов, Н. Д. (1971). Психические состояния персервации и ригидности. Вопросы психологии 5, с. 133-144, Москва.

5. Надирашвили, Ш. (1974). Понятие установки в общей и социальной психологии. Издателство Мецнисреба, Тбилиси.

6. Levy, B. (2008). Rigidity as a predictor of older persons’ aging stereotypes and aging self-perceptions. Social Behavior & Personality: Vol. 36, Issue 4, p. 559-570.

7. Schultz, W., Searleman, A. (2002). Rigidity of Thought and Behavior: 100 Years of Research. Genetic, Social & General Psychology Monographs, Vol. 128 Issue 2, p. 165.

Sentimentality and Nostalgia in Elderly People: Psychometric Properties of

a New Questionnaire

Teodor Gergov, Stanislava Stoyanova

psyct.psychopen.eu/article/view/90/pdf

фрустрацията в ранната старост като функция от семейната среда и трудовата заетост

Теодор Гергов

Резюме: Докладът отразява резултатите от проведено мащабно изследване сред стари хора в България. Цел на изследването бе да проучи влиянието на факторите семейна среда и трудовата заетост върху фрустрацията на лица от ранната старост. И двата фактора се оказаха значими предиктори на различия относно фрустрацията при отделните категории лица. Установено бе, че наличието на семейна среда и трудовата заетост повлиява положително фрустрацията в изследвания възрастов период.

Ключови думи:  фрустрация, ранна старост, стареене

Фрустрацията най-често се определя като психично състояние, изразяващо се в напрегнато преживяване, предизвикано от обективно непреодолими или субективно възприемани като такива трудности, които възникват по пътя на достигане на определена цел или при решаване на конкретна задача. Фрустриращи ситуации са тези, при които не може да се разгърне адаптационно-ориентировъчно поведение. Те са характерни с появата на стремеж за възвръщане на първоначалното равновесие съпроводен с напрежение и тревога [4,5,7].

Удачен вариант за разкриване характерните особености на феномена фрустрация при 60-75 годишните са общите постановки на Розенцвайг [6]. Той разграничава няколко причини за фрустрацията първата, от които е недостига на сили и средства. Тази причина е предполагаемо особено типична за третата възраст. В общия случай, настъпващите инволутивни процеси неминуемо са свързани с намаляване на жизнените сили и всички ограничения, които произтичат от този факт. Прибавяйки и редуцираните доходи, оказващи негативно влияние върху цялостния начин на живот, фрустриращата ситуация вече е налице.

Втора причина за фрустрацията е депривацията, тоест лишаването от нещо жизненоважно. Това са все по-честите случаи на загуба на близки хора, на имущество и на заеманата длъжност.

Като трета причина встъпват конфликтните ситуации. Това са ситуации, при които вземането на решение от стареещия е затруднено от сложни обстоятелства и единоборство на мотивите. Тези решения могат да бъдат относно бъдещи изяви, семейни конфликти, избор между лични и обществени интереси и др.

Характерен е и друг фактор, генериращ фрустриращи ситуации. Това са моментите, при които решението на даден проблем се възпрепятства по чисто субективни причини. За хората от по-старото поколение, това са някои вътрешни задръжки от мирогледен и нравствен характер. Тяхната ценностна система и морални устои не им позволяват да правят компромиси със собствените си разбирания.  

Като особено типична за ранната старост може да се посочи екзистенциална фрустрация, отнасяща се до смисъла на живота. Тя може да се определи като състояние, в което не се виждат никакви перспективи в живота. Новите реалности, превръщането на дефицитите в норма, нуждата от преразглеждане на жизнената стратегия, както и стереотипизирането и заклеймяването на образа на стария човек, правят фрустрацията чест гост в неговия живот. Тази тенденция е особено силно изразена в края на периода, във връзка с наближаващия летален изход [2,8,9].

Субекти и метод

Изследването се проведе в периода януари – юни 2011 година. Изследвани са три групи психически съхранени лица, попадащи в периода на ранната старост, всички на възраст от 60 до 73 години, при средна възраст на извадката 64.7 години. Общият брой на изследваните е 507, от които 243 мъже и 264 жени, разпределени в следните категории:

1. 168 неработещи стари хора, живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 81 мъже и 87 жени.

2. 167 стари хора все още работещи и живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 86 мъже и 81 жени.                            

3. 172 неработещи стари хора живеещи в Домове за стари хора (ДСХ). От тях 76 мъже и 96 жени.

За реализиране на целта на настоящото изследване е използвана субскала „фрустрация” от самооценъчен въпросник на Х. Айзенк. Въпросникът е адаптиран за български условия от Н. Александрова [1].

Резултати и анализ по фактор семейна среда

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя фрустрация на двете групи изследвани лица – групата на живеещите със семейството си и групата на живеещите в дом за стари хора са представени в таблица №1.

Таблица №1 Средни стойности по скала фрустрация на групата на живеещи със семейство и групата на живеещи в дом за стари хора

Фрустрация
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Живеещи със семейство	335	7,77	3,916	,390	4,596	,000
Живеещи в старчески дом	172	9,49	4,156

Тези резултати показват наличието на по-висока фрустрация (M=9,49) при групата на живеещите в старчески дом пенсионери в сравнение с групата на живеещите със семейството си (M=7,77). Стандартното отклонение също е по-голямо при живеещите в социални институции (SD=4,156), срещу (SD=3,916) при живеещите със семейството си, което свидетелства за по-голяма вариативност на отговорите при първите. Разликата в средните стойности на двете групи е статистически значима (Sig=,000), а стойността на критерия на Фишер е (F=,390).
Резултати и анализ по фактор трудова заетост

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя фрустрация на двете групи изследвани лица – групата на заетите и групата на незаетите пенсионери са представени в таблица №2.

Таблица №2 Средни стойности по скала фрустрация на групата на заетите и групата на незаетите стари хора

Фрустрация
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Заети	167	7,72	3,732	1,936	2,476	,014
Незаети	340	8,67	4,207

Получените в този вид резултати регистрират наличието на по-голяма фрустрация при групата на незаетите пенсионери (M=8,67), в сравнение с групата на заетите (M=7,72). Размахът на данните е по-голям при незаетите лица (SD=4,207), отколкото при заетите (SD=3,732). Критерият на Фишер е (F=1,936), а разликата в средните стойности на двете групи е статистически значима (Sig=,014).

Резултатите от регресионния анализ установиха, че коефициентът на регресия β и при семейната среда и при трудовата заетост е с отрицателен знак, което означава, че между тях и фрустрацията има обратнопропорционална зависимост. За фактора семейна среда (β=-,194) при статистическа значимост (Sig=,000). За фактора трудова заетост (β=-,012) при липса на статистическа значимост (Sig=,814). В случая семейната среда се явява по-силен детерминиращ фактор от трудовата заетост относно фрустрацията на изследваните лица.

Дискусия

Семейството заема важно място в ценностната ориентация на стария човек [3]. Получените в настоящото проучване резултати осигуряват поредната подкрепа на това схващане. Лишаването от нещо толкова значимо, обяснява и получените по-високи стойности на фрустрация при групата на живеещите в ДСХ лица. Посредством семейната среда стария човек се чувства значим и уважаван. В нея той изпълнява ролите на съпруг/а, родител и прародител. Попадайки в социалната институция човек вече не може да изпълнява тези роли, с които се е идентифицирал за дълъг период от време. Това вероятно създава у него един вакуум, едно чувство за безполезност и малоценност. В дома за стари хора той става един от многото, настъпва един вид обезличаване. Отнема му се възможността да бъде част от една общност, в която той е задоволявал своите потребности по начин, който е невъзможен в социалната институция.

Настаняването в ДСХ е свързано и с нов режим и начин на живот. На стария човек му се налага да се раздели с някои обичайни активности и да приеме нови такива. Раздялата с поведенчески модели и стереотипи градени години наред не се приема лесно и неминуемо води до завишена фрустрация. Режимът в ДСХ и фактът, че трябва да се съобразяват с много други хора се явяват преграда пред свободната воля и желания на клиентите. Новите реалности изискват от стария човек разгръщането в пълна степен на адаптационно-ориентировъчното му поведение. Когато този процес не протече пълноценно и душевното равновесие не бъде възстановено, закономерно се стига до фрустрационни състояния. Тези състояния е възможно да бъдат инспирирани и от някакви групови забрани или ограничения, рефлектиращи върху микроклимата в ДСХ.

Животът в социална институция действа ограничаващо и на бъдещите цели и планове. Възможностите за изява и себереализация в институцията са далеч по-скромни в сравнение със семейната среда. В този смисъл отчетените по-високи стойности на фрустрация при живеещите в старчески домове, вероятно могат да се отнесат и към така наречената екзистенциална фрустрация. Тя се отнася до смисъла на живота и се преживява като състояние, в което не се виждат никакви перспективи. Актът на попадане в социална институция и стигмата, която виси над него, също е възможно обяснение на по-високите стойности на фрустрация при тези лица.

Очаквани се оказаха и резултатите относно фрустрацията на заетите и незаети лица. Нейните по-високи стойности при групата на незаетите пенсионери са обясними предвид ситуацията, в която се намират. Актът на пенсионирането води до рязка промяна в жизнения стандарт на стария човек. Тази промяна е всеобхватна и касае намалелите доходи, по-ниската покупателна способност, редуцираните контакти, невъзможността за почивки и рекреация и др. Обективните ограничения стават неизменна част от живота, а потребностите на стария човек остават същите, като в някои отношения дори се увеличават. В този смисъл средата на стария човек се променя радикално, фрустриращите ситуации стават все повече, а възможностите за тяхното преодоляване все по-малки.

Фрустриращите ситуации при незаетите, освен с обективните последствия от прекратяването на трудовата заетост, могат да бъдат свързани и с някои по-субективни преживявания. Става въпрос за това, че повечето хора по време на своята кариера изграждат определени трудови стереотипи, които често се оказват доста устойчиви и дори се превръщат в потребност за упражняване на трудова дейност. Прекратяването на трудовата ангажираност не води до автоматично изчезване на потребността, а невъзможността за нейното задоволяване рефлектира в повишена фрустрация. Като фактор тук може да се причисли и лишаването от възможността за себереализация и самоактуализация посредством трудова изява. Възможно е част от незаетите пенсионери да развиват компенсаторен механизъм, посредством който да си поставят нереалистични цели, чието неизпълнение води до фрустриращи ситуации.

В заключение може да се каже, че ригидността е неизменна част от живота на старите хора. Семейната среда и трудовата заетост се оказаха значими предиктори на по-ниски стойности на изследвания психичен феномен. Също така бе установено, че семейната среда е по-силен детерминиращ фактор относно ригидността, в сравнение с трудовата заетост в изследвания възрастов период.

Библиография:

[1] Александрова, Н. (2002). Тревожност при хора в напреднала и старческа възраст. Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София.

[2] Гергов, Т. (2012). Нагласите относно смъртта в третата възраст. Приложната психология и социална практика, с. 607-618, Унив. изд. "Черноризец Храбър", Варна.

[3] Йолов, Г. (1982). Третата възраст, Издателство Наука и изкуство, София

[4] Левитов, Н. Д. (1964). О психических состояниях человека. Издателство Просвещение, Москва.

[5] Пирьов, Г. (1989). Човекът във всекидневието. Издателство Наука и изкуство, София.

[6] Розенцвайг, С. (1967). За фрустрацията. Вопросы психологии 6, Москва.

[7] Русинова, В., Гурбалов, К. (1978). Психични състояния и дейност. Издателство Наука и изкуство, София.

[8] Gergov, T., Asenova, I., Ageism and Negative Mental Tendencies in the Third Age. Psychological Thought, Vol. 1(1),1-99, 2012.

[9] Depaola, S., Griffin, M., Young, A. (2003). Death anxiety and attitudes towardthe elderly among older adults: the role of gender and ethnicity. Death Studies, Vol. 27, Issue 4, p. 335-354.

Условната възрастова рамка на ранната старост – психологичен ракурс

Теодор Гергов

Резюме: Възрастта е универсална биологична и социална категория, която заема важно място във всички науки за обществото и човека. Съществуват редица опити за периодизация на човешкия онтогенезис. Настоящият доклад си поставя за цел да обобщи някои от наложилите се периодизации на старостта и да проследи от психологична гледна точка позиционирането на ранната старост по видове възраст.

Ключови думи: възраст, периодизация, ранна старост

Човешкият живот е единен, цялостен процес. Неговата логика следва преминаването през различни етапи, които са диалектически свързани помежду си. Тези етапи в психологията се наричат възрастови периоди. „Възрастовата периодизация отразява качествените преходи в развитието, отделянето на реалните периоди от развитието, отделянето на характерните за всеки период особености. Обособяването на отделни периоди от развитието на личността способства за разработване на система от въздействия, за преодоляването на кризисите и използуването на сензитивните периоди за оптималното развитие на висшите психични функции” (Eнева и колектив, 1989-стр.38). В понятието възрастови категории в съвременната наука се влага различен смисъл. В тесен смисъл това са фиксираните при определена култура стадии на жизнения път, с които се свързва определен кръг от дейности, занятия, социални роли, статус и т. н. (Енева, 1994).
Възрастта е универсална биологична и социална категория, която заема важно място във всички науки за обществото и човека. За Эльконин тя е и исторически променлива категория. Този факт се определя от историческата изменчивост на процесите на психическото развитие. Темповете на психическото развитие от своя страна зависят от икономическите и културните условия. В психологичната наука този възглед се утвърждава като основен подход към проблема за периодизация на психическото развитие (по Енева, 1994).
Възрастовите периоди от своя страна условно се разделят на три големи възрастови епохи: детство, зрялост и старост. Те са смислово предпоставени от динамиката на психичното развитие и жизнените сили: възход, стабилитет и упадък. Много илюстративен вариант на възрастова периодизация е предложил Борис Минчев в своята „Психология на човешкото развитие” (Минчев, 2005) фиг.1.

Фиг.1. Възрастова периодизация на човешкото развитие

Тази периодизация в най-пълна степен съвпада и с нашето схващане за разгръщането на човешкия онтогенезис във времеви план. В нея ясно личи градацията на времевите рамки от 3 месеца за периода на новороденото до 15 години за всеки следващ период след този на ранната зрялост. Тази хронологическа несъразмерност се дължи на забавяне на общия темп на психични промени. В детството се случват много повече важни събития влияещи върху телесното, социалното и психо-духовното битие на индивида, отколкото в зрялата възраст и старостта взети заедно. Това рефлектира и в броя на периодите, на които се разчленяват трите възрасти (Минчев, 2005).
В исторически план са правени редица опити за периодизация на човешкото развитие, като значителна част от тях са насочени към епохата на детството. Ние ще се спрем само на тези, които включват и по-късните етапи от онтогенезиса. Най-ранният опит в тази насока датира от времето на Хипократ. Неговата школа разграничава следните възрасти: детство (uventus) – до 14 години; зрялост (adolescentia) – от 15 до 42 години; старост (senectus) – от 43 до 63 години; дълголетие (senium) – над 64 години /1/. Тук прави впечатление, че старостта се позиционира във възраст, която е дори по-ниска от средната продължителност на живота в наши дни. А за дълголетници се смятат хора, които току-що биха се пенсионирали.
Шарлота Бюлер също се ангажира с периодизация на човешкия жизнен цикъл. Тя извежда отделните периоди поставяйки в основата на човешкото развитие целеполагането, самоопределението и смислообразуването. Като образец и служат биографиите на известни личности. Последните два периода от живота тя разграничава по следния начин:
От 45-50 до 65-70 години – това е възраст на душевния кризис. Човек се оттегля от активна трудова дейност и търпи много загуби-телесни, финансови, родители и приятели. Проявява се недоволство и позиция на отрицание към другите. Застигнат от самотата се отдава на интроспекция. Развиват се филантропични тенденции. Престава да функционира самоопределението. За повечето хора завършва „пътят на самоосъществяване”.
От 65-70 години до края на живота – човек живее с миналото. Социалните му контакти са лимитирани. Мъртвите се издигат в култ. Възраждат се някои младежки черти (по Цоков, 1994). 
Друга концепция е тази на Ерик Ериксон. Той разглежда човешкото развитие като взаимодействие на три системи – биологична, психична и социална. Изменението във всяка една от тях води до такова и в останалите. За него развитието е процес на непрекъснато редуване на периоди на равновесие с такива на развитие. Тези периоди той нарича стадии, като последният се простира от 65-тата година до смъртта и бива наречен „цялостност срещу отчаяние”. 
В зависимост от успеха на предходните стадии, в последния човек се наслаждава на един пълноценно преживян живот или изпитва различни степени на безнадеждност. Осъществява се интеграция на резултатите от предшестващите стадии. Възниква мъдро отношение към живота или пък изпада в отчаяние (Ериксън, 1996).
И. Бърнсайд и колектив разделят старостта на четири периода от по десет години:
Млади пенсионери от 60 до 69 години. В тази възраст човек трябва да свиква с новия дневен режим. Излизайки в пенсия той губи голяма част от контактите си с колегите, а и доходите му рязко намаляват. Често пъти новата социална ситуация успоредно с намаляващите физически сили се отразяват негативно върху психиката.
Хора в средна пенсионна възраст от 70 до 79 години. Тази възраст обикновено е съпътствана от редица заболявания. Седемдесет годишните губят все повече близки и приятели. Тези събития довеждат до повишена раздразнителност и безпокойство. Според Бърнсайд основната задача на хората в тази възраст е да съхранят структурата на личността си.
Стари пенсионери от 80 до 89 години. Човек навлиза в тази възраст от деня, в който заживява със спомените си. Той трудно взаимодейства и се адаптира в обкръжаващата го среда. Повечето 80 годишни са постоянно зависими от грижите на близките си.
Много стари пенсионери над 90 години. Макар и в по-редки случаи, хората преминали през кризите на останалите периоди могат безметежно да се наслаждават на тези години (по Грейс и Бокум 2005).  
Любомир Георгиев разглежда последните етапи от онтогенезиса по следния начин (Георгиев, 2003):
Средна възрастност – започва от 51 и завършва на 65 год. В началото на този период човек прави равносметка на постигнатото до момента. Вижда, че много от набелязаното не е постигнато и мобилизира сили, за да навакса пропуснатото. В края му пък повечето хора са вече пенсионери и колкото по-бързо личността се преустрои към нови цели толкова по-лесна ще е адаптацията към новите реалности.
Напредваща възрастност - от 66 до 89 год. Понякога хората от тази възраст ги обхваща отчаяние породено от мисълта за предстоящия край. Недопускането на интровертността да ги завладее, е важна психологическа защита. Упражняването на труд се явява значима психологическа поддръжка.
Дълголетие - над 90 год. Тази възраст винаги е респектирала човечеството. За нея е характерно удовлетвореност от живота и поддържането на оптимален душевен хомеостазис.
Интересен подход към възрастовата периодизация намира и Григорий Кваша наречен „възрастов хороскоп” (по Сельченков, 2000). Той разглежда отделните етапи в живота подобно на зодиакален хороскоп наименувани като различни животни. 
Десетият живот бива наречен дракон и обхваща възрастта от 55 до 70 години. В нея човек все още има силна воля и творчески потенциал. Това е възрастта, в която той бере плодовете на своя труд.
Единадесети живот - котка от 70 до 85 години. Този период се характеризира със затваряне в себе си, анализ и обобщение на извървяния път.
Дванадесети живот – тигър над 85 год. В тази възраст човек пести силите си, а мислите му са насочени към смъртта и задгробния живот.
Както се вижда концепциите за периодизация на старостта са най-различни и всяка си има своята логика. Това е напълно естествено, защото стареенето както посочва Д. Шапиро е процес продължителен, плавен, старостта не настъпва изведнъж. Стареенето на индивидите и отделните групи хора става различно във времето - у едни започва по-рано, а у други – по-късно. С увеличаване на продължителността на живота, а това е характерно явление за съвременната епоха, се изменят и възгледите за възрастовата периодизация (Шапиро, 1980 с. 7-8). Съществуват значими различия относно началото на старостта, но все пак повечето мнения по въпроса му определят място около 60-тата година. Една от най-разпространените периодизации на старостта е тази утвърдена на симпозиум на геронтолози през 1962 година. Тя разграничава три периода: напреднала възраст от 60 до 75 години; старческа възраст от 75 до 90 години и дълголетници над 90 години. Същата е и периодизацията на геронтогенезата възприета от Световната здравна организация. Редица български автори също възприемат тази детерминираност на последните възрастови периоди, понякога само с известен нюанс в названията им. Например Борис Минчев нарича първия период ранна старост (60-75 год.), втория същинска старост (75-90 год.) и третия късна старост над 90 год. (Минчев, 2005 с. 67). Димитър Наскинов също нарича първия период ранна старост (Наскинов, 1996 с. 143).
За нуждите на настоящата разработка ние също приемаме да наричаме времевата рамка в човешкото развитие от 60 до 75 години-ранна старост. Също така си даваме ясна сметка за условния характер на едно такова понятие, както и за липсата на ясна разграничителна линия в диалектическата му свързаност с предходния и следващ период. Такава разграничителна линия би се размила в индивидуалната специфика на всяка личност предпоставена от множеството фактори влияещи върху процеса на стареене.
Изхождайки от многомерния характер на категорията възраст смятаме, че ранната старост се позиционира спрямо различните видове възраст по следния начин:
Хронологична (календарна) възраст - изразява се в броя на годините от раждането. Тя е маркер на редуващи се във времето случки и събития, които оказват своето влияние върху психиката и поведението на личността. В този аспект ранната старост условно се простира от 60 до 75 годишна възраст. 
Биологична възраст -  отнася се до биологичните процеси в организма, ниво на холестерола, хормонално ниво и др. По-малката биологична възраст в сравнение с хронологичната е предпоставка за дълголетие. За всеки човек тя е строго индивидуална и се явява функция от биологичната му конституция и начина на живот.
Функционална възраст – отразява начина, по който индивида се справя с конкретни ситуации, начина, по който планира и разпределя усилията си. Не съществува пряка връзка между хронологичната и функционалната възраст. Често пъти човека на средна възраст е по-функционален от някой младеж. В този смисъл смятаме, че за физически и психически съхранено лице в ранната старост не е проблем да изпълнява социалните си функции.
Психологична възраст – тя е свързана с определена палитра от умения и адаптационни възможности на индивида. Макар и в известен регрес в периода на ранната старост, когнитивните, емоционалните и мотивационните фактори позволяват на човека да бъде себе си, да бъде полезен и обичан, да продължи да мечтае и твори. Историята е предложила редица примери на хора с късен връх в развитието на способностите си (Кант, Тициян, Гьоте, Моне и др.).
Социална възраст – тя касае нормативите на обществото за социалната ангажираност и присъствие на индивида в определена социална ситуация. Също така очакванията, с които е натоварен, както и собствените му виждания за социалната му роля. В периода на ранната старост водеща дейност се явява битовата и вторичният професионален труд (Николов, 2007 с. 21). 
Пенсионна възраст – тя е свързана с хронологичната възраст и маркира времето, в което човек трябва да прекрати професионалната си кариера. Тази възраст е нормативно определена от съответната държава и за България в момента е 60 години за жените и 63 за мъжете. Тази възраст съвпада с началото на периода на ранната старост, което изправя редица хора дилемата дали да се оттеглят и „да си гледат старините” или да продължат във втората фаза на професионалната дейност (second career). Учените, които се занимават с тази втора фаза, препоръчват хората да не престават да работят изведнъж, нито по обективни, нито по субективни причини (Грегор, 1989 с. 142-143).
Субективна възраст – тя отразява субективното виждане на всеки индивид за актуалната възраст, на която се намира. Базира се на неговата Аз-концепция, нивото на интересите и претенциите му. За периода на ранната старост тази възраст е специфична за всеки и е индикатор за начина на живот до момента и за бъдещите цели и предизвикателства, пред които ще се изправи човек. Субективната възраст се смята за най-добрия предиктор за развитието на личността.

Литература:

1. Георгиев, Л. Психология на възрастните. Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград, 2003.
2. Грейс, К. Бокум, Д. Психология развития. Питер, 2005.
3. Енева, Г., Психология. Унив. изд. „Неофит Рилски”, Благоевград, 1994.
4. Енева, Г. и колектив. Ръководство по възрастова психология. Благоевград, 1989.
5. Ериксън, Е., Идентичност: Младост и криза. Наука и изкуство, София, 1996.
6. Минчев, Б., Психология на човешкото развитие. Варна, 2005.
7. Наскинов,  Д. Жизненият опит на личността. Шумен, 1996.
8. Николов, П. Психология – компендиум по обща, възрастова и педагогическа психология. Унив. изд. „Неофит Рилски”, 2007.
9. Сельченков, К. Психология возрастньх кризисов. Минск харвест, 2000.
10. Шапиро, В. Человек в пенсии. Москва, 1980.

ТРЕВОЖНОСТТА В РАННАТА СТАРОСТ КАТО ФУНКЦИЯ ОТ СЕМЕЙНАТА СРЕДА И ТРУДОВАТА ЗАЕТОСТ

                           Теодор Гергов

Тревожността представлява централен проблем на съвременното общество. Тя е неизменна част от човешкия живот в това число и от живота на старите хора. Отнесени към ранната старост факторите, които предпоставят индуцирането на тревожност могат да се обобщят в две групи: здравословни и социални. Сред заболяванията, сочени като имащи най-висок потенциал за генериране на тревога, са мозъчните травми и инфекции, сърдечните смущения, дихателните заболявания и ендокринните нарушения (Smit, 2007; Andreescu еt al., 2011; Taylor, Lynch, 2004). Типична за тази възраст е и тревожността, свързана с когнитивни нарушения (Mantella еt al., 2007) и инвалидизация (de Beurs еt al., 1999).

Пациенти, успешно адаптирали се към заболяването си, показват ниски равнища на тревожност и дистрес. Те по-често поемат контрол върху развитието и изходите от заболяването си, в по-голяма степен чувстват, че качеството на живота им е добро и са удовлетворени от него (Liven, Lott, Antonak, 2004). Всеизвестна е и реакцията на немалка част от старите хора на неглижиране проявите на болестта. По този начин те тушират своята тревожност, изграждайки си защитен механизъм.

Като социални фактори, влияещи върху степента на тревожност на стареещите, се извеждат семейната среда, трудовата заетост, общуването, промените в обществото и др. Семейството си остава най-важната институция, оказваща влияние върху развитието на личността. Всякакви промени в структурата на семейството се явяват мощни стресори за стария човек (Craig, Pham, 2006; Brandon, Flury, 2009). Същото важи с пълна сила и за внезапното прекратяване на активната трудова заетост. То неминуемо оказва влияние върху социалния статус, кръга на общуване и цялостния ритъм на живот, което само по себе си генерира тревожност (Boudiny, Mortelmans, 2011; Петров, 1978). С възрастта общуването се ограничава под въздействието на обективни и субективни фактори. Смущенията, в която и да е сфера на общуването, се явява силен фактор, генериращ тревожност у старите хора (Cohen, 1985; Лупян, 1989). Като обществени фактори за повишена тревожност се посочват социално-икономическата ситуация, несигурността, ниските доходи и жизнен стандарт, социалната политика, нискокачествените здравни грижи, обществените нагласи и стереотипи спрямо старите хора и др. (Richardson, еt al., 2011; Gergov, 2012).

Независимо от генезиса на тревожното състояние, симптомите му са лесно различими и се проектират във всички сфери на битието на стария човек. Физиологичните симптоми на тревожността са многобройни и включват ускорен пулс, недостиг на въздух, тремор, вцепеняване, пресъхване на устата, замайване, изпотяване и др. На когнитивно ниво тревожността играе фокусираща роля на вниманието основно върху конкретната заплаха, което в голяма степен води до блокиране на информацията, която няма пряко отношение към опасността. Силно се преувеличава опасността на ситуацията и се неглижират възможностите за справяне с нея. Наблюдават се и редица поведенчески изменения като повишена бдителност; намалена работоспособност; нарушени междуличностни отношения и промяна в начина на изказ, който става по-предпазлив. Често срещани са нарушенията в съня, както и телесни оплаквания без конкретни соматични причини (O’Donnell, Kaszniak, 2011).

Преживяването на негативни емоции и чувства е емоционалния компонент на тревожността, който влияе върху цялостната адаптация на старите хора (O’Donnell, Kaszniak, 2011). Високата степен на тревожност има дезорганизиращ и неблагоприятен ефект върху дейността и развитието на личността. Колкото по-ярко е изразено състоянието на тревожност, толкова по-голяма е вероятността поведението да бъде неадекватно на обстоятелствата (Мавродиев, 1996).

Субекти и метод: Изследването се проведе в населени места, намиращи се на територията на седем административно-териториални области в България: Благоевградска, Софийска, Пловдивска, Пазарджишка, Старозагорска, Врачанска и Монтанска.

Изследвани са три групи психически съхранени лица, попадащи в периода на ранната старост, всички на възраст от 60 до 73 години, при средна възраст на извадката 64.7 години. Общият брой на изследваните е 507, от които 243 мъже и 264 жени, разпределени в следните категории:

1. 168 неработещи стари хора, живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 81 мъже и 87 жени.

2. 167 стари хора все още работещи и живеещи със семействата си (съпруг/а и/или с децата си). От тях 86 мъже и 81 жени.                           

3. 172 неработещи стари хора живеещи в Домове за стари хора (ДСХ). От тях 76 мъже и 96 жени.

За реализиране на целта на настоящото изследване е използвана субскала „тревожност” от самооценъчен въпросник на Х. Айзенк. Въпросникът е адаптиран за български условия от Наталия Александрова (2002). Субскала „тревожност” - оценява вариациите на тревожност и безпокойство, породени от психическата несигурност на индивида, а не от конкретни ситуации и събития. Високата тревожност намира израз в ниската самооценка на личността, която се изразява в преживяване на неувереност, недоверие в своите сили, страхови състояния във всекидневното поведение. Тази скала описва и наличието или отсъствието на безпокойство по отношение на предстоящи жизнени събития и бъдещи очаквания.

Тестуването на всеки от участниците бе извършено в условия близки или напълно съвпадащи с обичайните за тях, с цел гарантиране на максимална обективност на изследването. При стартиране на процедурата на всеки участник поотделно бе обяснена целта на проучването, неговата анонимност и изследователския характер на резултатите. Възникналите по време на самата процедура неясноти и въпроси биваха своевременно разяснявани. За статистическата обработка и анализ на получените емпирични данни е използвана статистическата програма SPSS, версия 16.0, като са приложени съответните статистически процедури.

Резултати и анализ по фактор семейна среда

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя тревожност на двете групи изследвани лица – групата на живеещите със семейството си и групата на живеещите в дом за стари хора са представени в таблица №1.

Таблица №1 Средни стойности по скала тревожност на групата на живеещи със семейство и групата на живеещи в дом за стари хора

Тревожност
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Живеещи със семейство	335	13,50	5,468	4,048	5,655	,000
Живеещи в старчески дом	172	16,59	6,005

Така получените резултати свидетелстват за наличието на по-висока тревожност при групата на живеещите в старчески дом (M=16,59), отколкото при групата на живеещите със семейството си (M=13,50). При това разликата в средните стойности е статистически значима (Sig=,000). Стандартното отклонение също е по-голямо при лицата живеещи в старчески дом (SD=6,005), отколкото при тези живеещи със семейството си (SD=5,468), което говори за по-голяма вариативност на отговорите при първите. Критерият на Фишер е (F=4,048).
Резултати и анализ по фактор трудова заетост

Резултатите от сравнителния статистическия анализ на емпиричните данни по показателя тревожност на двете групи изследвани лица – групата на заетите и групата на незаетите пенсионери са представени в таблица №2.

Таблица №2 Средни стойности по скала тревожност на групата на заетите и групата на незаетите стари хора

Тревожност
	Брой	Средни стойности (M)	Стандартно отклонение (SD)	F	T	Sig
Заети	167	12,80	5,366	2,732	4,812	,000
Незаети	340	15,40	5,875

Получените резултати са маркер за една по-висока тревожност при групата на незаетите пенсионери (M=15,40) срещу (M=12,80) за заетите. Критерият на Фишер е (F=2,732), а разликата в средните стойности е статистически значима (Sig=,000). Стандартното отклонение при незаетите е (SD=5,875), а при заетите (SD=5,366), което предполага една по-голяма вариативност на отговорите при първите.

Резултатите от регресионния анализ установиха, че коефициентът на регресия β и при двата фактора е с отрицателен знак, което означава, че между причината (независимата променлива) и зависимата променлива (в случая тревожността), има обратнопропорционална зависимост. За фактора семейна среда (β=-,195) при статистическа значимост (Sig=,000). За фактора трудова заетост (β=-,111) при статистическа значимост (Sig=,025). Колкото по-голяма е стойността на коефициента β, толкова по-голяма е детерминиращата сила на съответния фактор. В случая семейната среда се явява по-силен детерминиращ фактор спрямо тревожността, отколкото трудовата заетост.

Дискусия

Всяка дълбока реорганизация в човешкия живот и свързания с нея адаптационен процес генерират тревожност. В този смисъл по-голямата тревожност на лицата живеещи в ДСХ не е изненада предвид новата ситуация, в която се намират. Новият дневен ред, новата обстановка и контакти навярно карат клиентите на дома да се чувстват неспокойни. Това чувство вероятно се засилва и от напускането на естествената среда, в която е преминала по-голяма част от съзнателния им живот. В семейната среда старият човек задоволява свои базисни потребности и лишаването му от нея генерира тревожност. В семейството той се реализира и развива, получава сигурност, близост и любов, утвърждава се внушавайки чувство за респект у другите и бива забелязан. Семейството се явява основно ядро на психична подкрепа за стария човек, в което той е инвестирал емоционално години наред. Напускането на това ядро вероятно индуцира и страх относно бъдещето. Този страх е типичен за възрастта на преоценка на изминалия път и бива засилван от чувството за недооцененост и от самия акт на попадане в социална институция.

Фактът, че човек е откъснат и от най-близките си приятели, от хората, с които е имал общи планове, с които е споделял и мечтал, също е възможен предиктор на завишената тревожност. Лишаването от един по-широк кръг от контакти отнема на стария човек една универсална възможност за редукция на тревогата. В подкрепа на тази логика са и показателите на хората живеещи със семействата си, които показват най-висока концентрация в средните стойности на тревожността. Възможността за непосредствен емоционален контакт със съпруг/а, деца и внуци поддържа емоционалния баланс и не позволява на човек да изпада за дълго в негативни психични състояния. Вярата, че можеш във всеки един момент да разчиташ на най-близките си е източник на опора и сигурност. Явно семейната институция успява в известна степен да минимизира тревожността създавайки едно защитено пространство изпълнено с доверие и позитивизъм.

Безспорно доказано е, че пенсионирането е едно от най-кризисните събития в човешкия живот, свързано с множество сътресения и преустройства. То е опитно поле за уменията на личността да се справя, за зрелостта и естеството на нейното отношение към обективната реалност. Ето защо по-високата тревожност при неработещите е обяснима предвид новата ситуация, в която се намират. Трудовата заетост е основна форма за социална реализация на човека, на неговите сили и творчески способности, която определя мястото му в обществената структура, социалния му престиж и съзнанието за полезност. В този смисъл раздялата с всичко това явно генерира тревожност в прекратилите трудовата си изява.

Трудовата дезангажираност е свързана и с нарушаване на редица навици и стереотипи, които са градени години наред. Внезапното оттегляне от активна трудова дейност вероятно разстройва биологичния ритъм на жизнените процеси, което рефлектира негативно върху емоционалното състояние. Тази тенденция е отчетена и от Грановска (1989), която отбелязва, че в неблагоприятните условия на бездействие се изострят някои негативни психични състояния.

Немалка част от хората навлизат в периода на ранната старост с относително съхранена работоспособност и желание да продължат трудовата си заетост. По редица обстоятелства обаче, невинаги това е възможно. Този факт е също възможна причина за повишената тревожност при неработещите, защото по този начин се потиска една силна потребност, а именно потребността от себереализация. Пенсионирането е свързано и с раздялата с колектива и работното място, към които често съществува емоционална привързаност. Прекъсването на тези връзки се приема болезнено от личността и е възможно тя да изпадне в дезадаптация. Подобни тенденции се отчитат и от други изследвания обобщени от Петров (1978), според които хората изправили се пред принудително оттегляне от трудова заетост, реагират с нежелание и съпротива. Това ги кара да се чувстват неинтегрирани в социума и поражда у тях тревожност.

Актът на пенсионирането вероятно стимулира и появата на негативни мисли и страхове за бъдещето. Фактът, че значителна част от жизнения път е извървян, промяната в социално-икономическия статус и зачестяващите дефицити водят до значими сътресения в живота, често пъти съпътствани с реакции на тревожност. Резултатите от изследването показват, че трудовата заетост притежава потенциала в известна степен да минимизира тази тревожност. За стария човек трудът е форма на активно жизнено приспособяване към новите реалности, чрез него се постига отвличане от болезненото фиксиране върху настъпващите естествени, инволутивни процеси и характерните за възрастта заболявания. Посредством трудовата заетост се поддържа и по-широк кръг социални контакти, благодарение на които е налична една по-голяма възможност за споделяне на страховете и тревожността, което има катарзисен ефект за личността.

В заключение може да се каже, че тревожността е неизменна част от живота на старите хора. Семейната среда и трудовата заетост се оказаха значими предиктори на по-ниски стойности на изследвания психичен феномен. Също така бе установено, че семейната среда е по-силен детерминиращ фактор относно тревожността, в сравнение с трудовата заетост в изследвания възрастов период.

Литература:

Александрова, Н. (2002). Тревожност при хора в напреднала и старческа възраст. Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София.

Грановска, Р. (1989). Елементи на практическата психология. Издателство Наука и изкуство, София.

Лупян, Я. (1989). Бариери на общуването, конфликти, стрес. Издателство Медицина и физкултура, София.

Мавродиев, С. (1996). Специфика на тревожността и влиянието й при учениците от начална училищна възраст, Дисертация, Благоевград.

Петров, И. (1978). Стареене на психиката. Издателство Научни обзори, София.

Andreescu, C., Gross, J., Lenze, E., Edelman, K., Snyder, S., Tanase, C., Aizenstein, H. (2011). Altered cerebral blood flow patterns associated with pathologic worry in the elderly. Depression & Anxiety, Vol. 28, Issue 3, p. 202-209.

Boudiny, K., Mortelmans, D. (2011). A critical perspective: Towards a broader understanding of „active agein”. E-Journal of Applied Psychology, Vol. 7, Issue 1, p. 8-14.

Brandon, B., Flury, E. (2009). Aging With Choice: Coping with a changing marketplace. Long-Term Living: For the Continuing Care Professional, Vol. 58 Issue 1, p. 14-18.

Cohen, S. (1985). Social support and health. Academic press, New York.

Craig, Е., Pham, Н. (2006). Consultation–liaison psychiatry services to nursing homes. Australasian Psychiatry, Vol. 14, Issue 1, p. 46-48.

De Beurs, E., Beekman A., van Balkom A., et al. (1999). Consequences of anxiety in older persons: its effect on disability, well-being and use of health services. Psychol. Med., 29, p. 583–593.

Gergov, T., Asenova, I. (2012). Ageism as a predictor of negative mental tendencies in the third age. online magazine: Psychological thought, Vol. 5(1), p. 69-74.

Mantella R., Butters M., Dew M., et al. (2007). Cognitive impairment in late-life generalized anxiety disorder. Am J Geriatr Psychiatry 15, p. 673–679.

Liven, H., Lott, S., Antonak, R. (2004). Patterns of psychosocial adaptation to chronic illness and disability: a cluster analytic approach. Psychology, Health&Medicine, Vol 9, №4, p. 411-432.

O’Donnell, R., Kaszniak, A. (2011). Charting Late-Life Affective Disorders. Journal of the American Society on Aging, Vol. 35, Issue 2, p. 46-57.

Richardson, M., Simning, A., He, H., Conwell, Y. (2011). Anxiety and its correlates among older adults accessing aging services. International Journal of Geriatric Psychiatry, Vol. 26, Issue 1, p. 31-38.

Smit F., Comijs H., Schoevers R., et al. (2007). Target groups for the prevention of late-life anxiety. Br J Psychiatry 190, p. 428–434.

Taylor, M., Lynch, S. (2004). Trajectories of impairment, social support, and depressive symptoms in later life. Journal of Gerontology: Social Sciences, p. 238–246. 

Ageism and Negative Mental Tendencies in the Third Age

              Teodor Gergov, Ivanka Asenova

psyct.psychopen.eu/article/view/12/pdf